И изпуфка с лулата си. Междувременно сменените постови дойдоха да се нахранят. Долган каза:
— Е, май е време да тръгваме.
Томас се изненада.
— Няма ли да пренощуваме тук?
— Слънцето все още е високо в небето, момко. Имаме още половин ден преди сън.
— Но аз помислих, че…
— Знам. Тук долу не е трудно да загубиш усет за времето, освен ако не му знаеш цаката.
Събраха багажа и поеха отново. След дълго вървене навлязоха във виещи се наляво и надясно проходи, които като че ли се спускаха надолу. Долган обясни, че входът откъм източната страна на планинската верига е с неколкостотин стъпки по-ниско, отколкото от западната, и че през по-голямата част от пътя ще се придвижват надолу.
По-късно преминаха през втори „зев на славата“, по-малка кухина от предишната, но също толкова впечатляваща с броя на излизащите от нея тунели. Долган избра един от тях, без да се колебае, и ги поведе.
Скоро започнаха да чуват шум на вода някъде отпред. Долгав им каза през рамо:
— Ще видите гледка, каквато никой жив човек досега не е виждал, а и повечето джуджета също.
Докато вървяха, шумът на стичащата се вода се усили. Навлязоха в нова пещера, този път естествена и няколко пъти по-голяма от първата. Тунелът, през който бяха преминали, завърши с каменна тераса, широка двадесет стъпки и преминаваща по дясната страна на пещерата. Всички занадничаха през ръба на терасата, но не можаха да видят нищо освен простиращия се долу безпределен мрак.
Издатината заобиколи една кривина в стената и след като я подминаха, ги посрещна гледка, която ги накара да ахнат от възхита. От другата страна на пещерата над огромни каменни издутини се стичаше могъщ водопад. От цели триста стъпки височина над тяхното ниво, той се изливаше в кухината, биейки каменната фасада на отсрещната стена, и чезнеше в мрака долу. Водопадът изпълваше пространството на пещерата с ек, от който бе невъзможно да се чуе плясъкът му на дъното, и човек не можеше да прецени цялата му височина. През водната каскада танцуваха ярки, разноцветни светлини, изпълнени с вътрешно сияние. Петънца червено, златно, зелено, синьо и жълто играеха весело сред бялата пяна, стичаща се по стената, ярко проблясваха там, където водата удряше стената, и рисуваха приказна картина сред околната чернота.
Долган извика, за да надмогне рева на водопада:
— Преди векове реката Вин-Ула се стичала от Сивите кули до Горчиво море. Но силен земетръс отворил процеп под руслото и сега тя пада в огромно подземно езеро долу. И като тече през скалите, извлича минералите, които й придават тези сияйни цветове.
Постояха известно време безмълвни, възхитени от гледката на водопада Мак Мордайн Кадал.
После херцогът даде знак да продължат и поеха отново. Продължиха все напред и напред, все по-надълбоко в мините, през безбройни тунели и проходи. След известно време Гардан попита момчетата как са. Отвърнаха му, че са добре, макар и уморени.
Стигнаха нова пещера и Долган обяви, че е време за нощувка. Запалиха още факли и херцогът каза:
— Надявам се главните да ни стигнат за целия път. Бързо горят.
— Дай ми един-двама души и ще съберем малко стари греди за огън — каза Долган. — Наоколо има разхвърляни много, стига да знаеш как да ги намериш, без таванът да се срути над главата ти.
Гардан и още двама мъже последваха джуджето през един от страничните тунели, докато останалите разтовариха мулетата и ги вързаха. Напоиха ги с вода от меховете и им дадоха по малко от зърното, което носеха за времето, докато ще са без паша. Боррик приседна до Кълган.
— През последните няколко часа имах лоши предчувствия. Дали си въобразявам, или нещо в това място вещае зло?
Кълган кимна.
— И аз изпитах нещо подобно, но идва и отминава. Не намирам име, с което да го нарека.
Арута приклекна до тях и взе да драска безцелно по прашния под с камата си.
— Това място може да накара всекиго да се стряска и да подскача от страх. Навярно всички изпитваме едно и също: страх, че сме се озовали там, където човешки крак не е стъпвал и където не е за хора.