— Дано да е само това — каза херцогът. — Това място никак не е добро за битка… Нито за бягство. — Момчетата стояха на пост, но чуваха разговора, както и останалите мъже, тъй като никой друг в пещерата не говореше и звукът се разнасяше добре. Пъг прошепна:
— И аз ще се радвам най-после да излезем от тези мини.
Томас се ухили заядливо на светлината на факлата.
— От тъмното ли ни е страх, момченце?
— Не повече от тебе. Но поне си го признавам — изсумтя Пъг. — Да не мислиш, че ако се загубиш, ще намериш изход?
Томас престана да се хили. Разговорът се прекъсна с връщането на Долган и останалите. Носеха парчета счупени греди, използвани в стари времена за укрепване на проходите. Бързо напалиха огън и скоро кухината се освети ярко от пламъците, лумнали от пращящото старо и изсъхнало дърво.
Освободиха момчетата от поста и те се нахраниха. След като привършиха с яденето, си постлаха наметалата. Твърдият прашен под беше неудобен, но Пъг беше много изморен и сънят скоро го покори.
Теглеха мулетата все по-навътре в мините. Копитата на животните чаткаха по камъка и звукът отекваше из мрачните тунели. Продължиха така целия ден, като спряха само на кратък отдих, колкото да хапнат по обед. Сега приближаваха пещерата, където според Долган щяха да изкарат втората нощ. Пъг изпита странно усещане — като смътен спомен за леден полъх. Беше го докоснало на няколко пъти през последния час и го тревожеше. Всеки път се беше извръщал да погледне назад. Този път Гардан му каза:
— И аз го усещам, момче. Сякаш нещо се промъква към нас.
Влязоха в нов зев на славата и Долган се закова на място, с вдигнати нагоре ръце. Всички замряха и притихнаха, докато джуджето се вслушваше в нещо. Пъг и Томас също напрегнаха слух, но не доловиха никакви звуци. Най-сетне джуджето каза:
— За момент ми се стори, че чух… Но не, мисля, че не е. Ще нощуваме тук.
Бяха донесли запас греди и стъкмиха огъня с тях. Когато Пъг и Томас се освободиха от поста, завариха край огъня притихнала група, която слушаше Долган.
— Тази част на Мак Мордайн Кадал е най-близо до по-дълбоките древни тунели — говореше той. — В следващата пещера, в която ще стигнем, има няколко, които отвеждат направо към старите мини. Преминем ли нея, ще излезем бързо на повърхността. Би трябвало да сме извън мините утре по обед.
Боррик се огледа.
— Това място може да подхожда на вашия нрав, приятелю, но аз ще се радвам да го оставя зад гърба си.
Долган се разсмя с гръмък сърдечен смях, който отекна от стените на пещерата.
— Не че мястото подхожда на нрава ми, лорд Боррик, по-скоро нравът ми подхожда на мястото. Мога с лекота да бродя из планинските недра, а народът ми винаги е бил рудничарски. Но ако ще говорим за избор, бих предпочел да прекарвам времето си по високите пасища на Калдара и да паса стадото си или да седя със събратята си, да пием ейл и да пеем балади.
— Много ли време прекарвате в пеене на балади? — попита Пъг.
Долган го изгледа с дружелюбна усмивка и очите му заблестяха на светлината на пламъците.
— Много. Щото зимите тук в планините са дълги и тежки. Приберем ли стадата в зимните заслони, не остава много работа, тъй че пеем песните си, пием си есенния ейл и чакаме да дойде пролетта. Хубав живот е.
Пъг кимна.
— Бих искал някой ден да видя селото ви, Долган.
Долган изпуфтя с вечно запалената си лула.
— Може и да стане някой ден, момко.
След малко легнаха и Пъг се унесе в сън. Но посред нощ, когато огънят вече беше изтлял, се събуди, жегнат от смразяващото чувство, което го беше измъчвало по-рано. Седна в постелята си, плувнал в студена пот, и се огледа. Успя да види двамата войници, бдящи на пост недалече от факлите. Около него се виждаха очертанията на спящите тела. За миг чувството се усили, сякаш насам идеше нещо ужасно, и той тъкмо се канеше да разбуди Томас, когато нещото отшумя, оставяйки го изтощен и изцеден. Той легна отново и скоро се унесе в дълбок сън.
Събуди се премръзнал и вкочанен. Войниците приготвяха мулетата — скоро щяха да потеглят. Пъг сръга Томас и той замърморн сърдито, че го будят.
— Тъкмо си бях вкъщи, в кухнята, и мама приготвяше голяма тава с наденички и царевични питки с мед — промълви той сънено.
Пъг му подхвърли сухар.
— Това трябва да ни стигне до Бордон. Там ще се наядем.
Събраха оскъдните си провизии, натовариха ги на мулетата и потеглиха. Докато крачеха, Пъг отново започна да изпитва вледеняващото усещане от предната нощ. На няколко пъти го споходи — и изчезна. Минаха часове, докато стигнат до последната голяма пещера. Тук Долган ги спря и се огледа в сумрака. Пъг отново го чу да казва: