Сенки и светли петна заиграха лудешки по стените. Момчето тичаше по прохода и стъпките му отекваха в сумрака. Лявата му ръка стискаше здраво горящата главня, а дясната се беше вкопчила в дръжката на меча. Погледна назад и видя двата блестящи червени въглена — очите, които го преследваха, но все още не го настигаха. С мрачна решимост той си помисли: „Ако ме догони, ще хване най-бързия бегач в цял Крудий“. Затича по-бързо. Разбираше, че ако се обърне и посрещне чудовището, със сигурност ще загине. Овладя първоначалния си страх и умът му се изпълни с хладна яснота, с тънката разсъдливост на плячка, съзнаваща, че е безполезно да се съпротивлява. Цялата му енергия се съсредоточи в бягството. Беше решил да се измъкне от съществото на всяка цена.
Шмугна се в един от страничните тунели и затича по него — обърна се само за миг, за да разбере дали съществото го следва. Блестящите червени очи се появиха на входа на тунела. Разстоянието между двамата като че ли се бе увеличило. Мисълта, че много други може би са загинали от ръката на чудовището, защото са били твърде изплашени, за да побягнат, прониза съзнанието му. Силата на плътеника беше тъкмо във вкочаняващия ужас, който предизвикваше.
Нов тунел и нов завой. Немрящият продължаваше да го следва. Отпред изникна огромна кухина и Томас осъзна, че се е озовал в същата пещера, в която чудовището ги бе нападнало. Беше обикалял в кръг и се бе върнал през друг тунел. Тичешком заобиколи труповете на мулетата и на двамата войници. Спря се, колкото да грабне нова факла, тъй като неговата вече беше почти изгоряла, и я запали от старата.
Озърна се, видя, че немрящата твар се приближава, и отново затича. За миг в гърдите му пробяга надежда, че ще може да настигне спътниците си. Долган бе споменал, че от тази пещера пътят до повърхността е направо. Хукна към тунела, през който според него бяха излезли спътниците му, въпреки че беше объркан и не можеше да е сигурен.
Плътеникът нададе яростен вой, че плячката му се измъква, и го последва. Ужасът на Томас му вдъхна нови сили и той затича още по-бързо. Никога не беше тичал толкова бързо, но пък и никога не бе имал такава причина.
Сякаш след цяла вечност тичане забеляза, че минава покрай многобройни странични тунели. Усети, че надеждата му умира, защото това явно не беше пътят, за който бе споменало джуджето. Избра един от тях наслуки, свърна в него и се озова сред други пресичащи се тунели. Прекоси още няколко и се озова в истински лабиринт от проходи. Свърна отново покрай една стена, разделяща два тунела, и спря за кратко, за да си поеме дъх. Вслуша се и чу само туптенето на сърцето си. Не беше сигурен къде се намира съществото.
Изведнъж някъде в тунелите смътно отекна яростен вой — и заглъхна. Томас се смъкна на пода, останал без сили. Чу се нов крясък, още по-слабо, и Томас се увери, че страшилището е загубило следите му и е тръгнало в друга посока.
Облекчението за малко да го накара да се разсмее истерично. Но той бързо осъзна положението, в което бе изпаднал. Изправи гръб и започна да пресмята трескаво. Ако можеше да намери пътя до мъртвите животни, щеше поне да има храна и вода. Но веднага си даде сметка, че няма никаква представа накъде е пещерата. Изруга се наум, че не беше броил завоите в реда, по който ги беше взимал, и се помъчи да си спомни схемата, която беше следвал. Спомни си, че беше завивал предимно надясно, така че ако тръгнеше назад предимно наляво, можеше да успее да намери един от многобройните тунели, отвеждащи до зева на славата. Огледа се предпазливо на първия завой и тръгна през лабиринта от проходи.
Сякаш след безкрайно време, Томас спря и започна да се озърта. Намираше се във втората голяма кухина, откакто бе избягал от страшилището. Също като в първата, тук нямаше никакви мулета и човешки тела… ще рече, нямаше ги и водата и храната, на които се беше надявал. Момъкът отвори кесийката си и загриза последния сухар, който си бе скътал по пътя. Трохите пооблекчиха глада му.
След като привърши, тръгна отново, мъчейки се да отгатне накъде е изходът. Разбираше, че му остава малко време, докато факелът изгасне, но се отказа просто да седи и да чака в мрака да го споходи безименната смърт.
Малко по-късно чу плясък на вода. Забърза се нататък, подтикнат от жаждата, и влезе в просторна пещера — най-голямата от всички, в които бе влизал досега, доколкото можеше да прецени. Някъде отдалече се чуваше смътното бучене на водопада на Мак Мордайн Кадал, но в каква посока — не можа да прецени. Някъде нависоко в тъмното се намираше и пътеката, по която бяха минали преди два дни. Томас усети, че сърцето му изстива. Беше се спуснал по-надълбоко в земните недра, отколкото си мислеше.