Тунелът се ушири до нещо като площадка и свърши на брега на огромно езеро, чиито води пляскаха непрестанно в стените на кухината, изпълвайки я с приглушен ек. Той коленичи и отпи. Водата му се стори странна на вкус, но беше чиста и прясна.
Отпусна се, облегна гръб на скалата и се огледа. Площадката беше от утъпкана пръст и пясък и изглеждаше по-скоро оформена от някого, отколкото естествена. Томас допусна, че джуджетата може би са използвали лодки, за да прекосяват подземното езеро, но можеше само да се чуди какво ли има на отсрещния бряг. После го порази мисълта, че може би някой друг, а не джуджетата е използвал лодки, и отново изпита страх.
Вляво от себе си забеляза купчина дърва, струпани до стената на пещерата. Приближи се до тях, измъкна няколко и си запали малък огън. Дърветата се оказаха главно парчета счупени греди, използвани за крепеж на проходите, но сред тях имаше изсъхнал клонак и съчки. Сигурно бяха довлечени отгоре, от падащата вода. Под купчината се намериха и някакви тънки жилави треви. Зачуден как са могли да поникнат тук, без слънчева светлина, момъкът все пак се зарадва, защото след като ги отряза с меча си, можа да си стъкми няколко груби факли, като уви полусухата трева около пет-шест клона. Стегна ги на вързоп с колана на меча си, което го принуди да изостави ножницата. Поне щеше да си има още малко светлина. Това, че още известно време ще може да вижда накъде върви, го поуспокои.
Хвърли още малко дърва в огъня и скоро той се разгоря по-буйно. Изведнъж кухината се освети и Томас ахна. Цялата пещера засия от мигащи светлини — някакъв минерал или кристал улавяше светлината и я отразяваше многократно. Всичко се превърна в бляскава, примигваща дъга от многобройни цветове, сипещи се по стените и тавана и придаващи на пещерата приказен вид.
Изпълнен с възхита, Томас попиваше гледката с очи, съзнавайки, че никога няма да може да опише с думи това, което вижда. Порази го мисълта, че сигурно е единственото човешко същество, станало свидетел на тази неописуема красота.
Трудно му беше да откъсне поглед от невероятната гледка, но се принуди. Възползва се от допълнителното осветление, за да проучи мястото, където се намираше. Отдясно нямаше нищо, но вляво забеляза друг тунел, излизащ на другия край на пясъчната ивица.
Взе факлите и тръгна по площадката. Покритите сякаш със скъпоценни камъни стени и таван продължаваха да проблясват в многоцветно сияние. Той отново застана безмълвен и се загледа в красотата. После сиянието бавно заглъхна и пещерата отново потъна в мрак — остана само пламъчето на факлата му и червенината на бавно изтляващите въглени на огнището.
Наложи се да се разкрачи широко, за да се добере до другия тунел, но успя, без да изтърве меча или вързопа с факлите, или да си намокри ботушите. Обърна гръб на пещерата и продължи напред.
Вървя като че ли в продължение на часове. Факлата започна да догаря. Той запали една от новите — гореше добре. Все още беше изплашен, но и доволен, че бе оцелял след това премеждие, и беше сигурен, че мечемайстор Фанън ще одобри действията му.
Стигна до едно кръстовище и се натъкна на костите на някакво същество, намерило тук смъртта си незнайно от какво. Забеляза и следите на друго, дребно същество, отвеждащи настрани, но бяха почти заличени от времето. Без да може да измисли нещо по-добро, освен те да му подскажат изход, Томас ги проследи, но скоро те изчезнаха.
Нямаше по какво да прецени колко време е минало, но реши, че трябва вече да е нощ. Из тези проходи беше загубил всякаква представа за време и се чувстваше безнадеждно изгубен. Потискайки с усилие надигащата се в гърдите му паника, той продължи напред. Постара се да мисли за приятни неща — за дома, за бъдещето. Щеше да намери изход и щеше да стане герой в предстоящата война. И най-скъпият блян от всички — щеше да отиде в Елвандар и да види отново красивата повелителка на елфите.
Тунелът го поведе надолу. Тази зона изглеждаше по-различна от досегашните пещери и проходи, сякаш бе оформена не като другите. Ако Долган бе тук, щеше да му каже дали е така и кой го е направил.
Озова се в нова пещера и се огледа. Някои от тунелите, свършващи в пещерата, бяха високи едва колкото човек да може да мине през тях, без да се навежда. Други бяха достатъчно широки, за да премине през тях голям отряд воини, по десет души рамо до рамо наведнъж. Обзе го надежда, че може би джуджетата са изкопали по-малките и ще може да излезе на повърхността, ако поеме по някой от тях.