— Благодарен съм за храбростта ти, Долган, но не мога да го позволя.
Долган дръпна от лулата, изпуфтя и се усмихна добродушно.
— И по кой начин смятате да ме спрете, ваша светлост? Едва ли със сила?
Боррик поклати глава.
— Не, разбира се, че не. Но да отидеш ще бъде пълно безумие.
Кълган и Арута се спогледаха озадачени. Пъг не обърна особено внимание: въпреки че току-що се беше събудил, беше готов да заспи пак.
— Това побъркано джудже е решило да се върне в мините — каза Боррик.
Преди Кълган и Арута да понечат да възразят, Долган заговори:
— Знам, че надеждата е съвсем нищожна, но ако момчето се е измъкнало от нечистата твар, сега се скита изгубено. Там долу има тунели, не познали никога стъпките от ботушите на джудже, да не говорим за човек. Вляза ли в някой от проходите, мога без никаква трудност да се върна, но Томас няма този вроден усет. Ако намеря следите му, ще намеря и него. Ако изобщо има някакъв шанс да се измъкне от мините, ще се нуждае от мен, за да го изведа. Ако е жив, ще го отведа у дома, за това имате думата на Долган Тагарсон, височайшия на село Калдара. Няма да мога да отдъхвам с чиста съвест тази зима, ако поне не опитам.
Думите на джуджето разбудиха Пъг от дрямката.
— Вярваш ли, че можеш да го намериш, Долган?
— Ако изобщо някой може, това съм аз — отвърна той и се наведе към Пъг. — Но не позволявай надеждата да те обсеби прекалено, защото е малко вероятно Томас да се е измъкнал от нечистия. Ще ти направя лоша услуга, ако ти обещая, момче. — Забелязал, че сълзите отново премрежват очите на момчето, той бързо добави: — Но стига да е оцелял, ще го намеря.
Пъг кимна, търсейки в душата си средния път между отчаянието и съживената надежда. Разбра предупреждението, но въпреки това не можеше да се откаже от смътно мъждукащата надежда, която му предлагаше Долган.
Джуджето пристъпи до щита и секирата си и ги вдигна от земята.
— Щом се пукне зората, тръгнете по пътечката надолу по хълмовете към лесовете. Макар и да не е Зеленото лоно, това място крие доста заплахи за малка чета като вашата. Изгубите ли пътечката, тръгнете право на изток. Така ще се доберете до пътя за Бордон. Оттам е въпрос на три дни път. И нека боговете ви закрилят.
Боррик кимна, а Кълган пристъпи към стягащия се за тръгване дребосък и му подаде една кесия.
— Аз мога да си намеря табак в града, малки приятелю. Моля те, вземи това.
Долган я взе и се усмихна на Кълган.
— Благодаря, чародеецо. Длъжник съм ти.
Боррик застана пред джуджето и сложи ръка на рамото му.
— Ние сме ти длъжници, Долган. Ако дойдеш в Крудий, ще си направим този пир, който ти обещах. Че и повече. Дано добрият късмет да е с теб.
— Благодаря, ваша светлост. Ще чакам с нетърпение този ден.
И без повече думи, Долган пристъпи към входа на пещерата и се скри в тъмнината на Мак Мордайн Кадал.
Долган спря край мъртвите мулета само колкото да вземе малко храна, вода, и един фенер. Джуджето нямаше нужда от светлина, за да върви под земята — народът му отдавна бе нагодил сетивата си към тъмното. Но фенерът щеше да увеличи възможността да намери Томас — ако момчето видеше светлината, — въпреки че така рискуваше да привлече нечие нежелано внимание. „Стига все още да е жив“ — помисли си мрачно дребосъкът.
След като навлезе в тунела, където за последен път бе видял Томас, Долган затърси следите му. Слоят прах бе тънък, но тук-там можеше да се види леко разбъркване като от човешки стъпки. Джуджето ги последва и те го отведоха до още по-прашни проходи, където стъпките на момчето се открояваха ясно. Той забърза по следите.
След няколко минути се озова в същата пещера и изруга.
Хранеше слаба надежда, че ще намери отново момчешките дири сред цялата бъркотия, причинена от битката с нечистата сила. Отдъхна си малко, след което се залови да проучва поред всеки от тунелите, извеждащи от пещерата. След около час намери един единствен отпечатък, водещ извън пещерата, през тунел вдясно от онзи, в който бе влязъл първия път. Тръгна по него и се натъкна на още няколко отпечатъка от стъпки, нашироко една от друга, и реши, че момчето сигурно е тичало. Забърза се и намери още дири, тъй като проходът стана по-прашен.
Стигна до пещерата с езерото и за малко щеше отново да изгуби следата, но забеляза тунела до ръба на площадката, прецапа през водата и видя стъпките на Томас. Смътната светлина на фенера не беше достатъчна да освети кристалите в пещерата. Но дори да го беше направила, той нямаше да се спре да се възхити на гледката — толкова бързаше да намери момчето.
И той пое без отдих надолу. Вече бе разбрал, че Томас много преди това е избягал от плътеника. Личеше, че по-голямата част от пътя си е изминал в спокоен ход: стъпките в прахта показваха, че е вървял, а изстиналият огън говореше, че се е спирал. Но тук долу обитаваха и други ужасии, не по-малко опасни от нечистия.