В последната пещера Долган отново изгуби вярната посока и я намери едва след като забеляза издатината над мястото, където отпечатъците свършваха. Трудно му беше да се изкачи на нея, но след като го направи, видя почернялото петно, където Томас бе загасил факлата си. Тук Томас трябваше да е отдъхвал. Долган огледа пустата пещера. Толкова дълбоко в недрата на планините въздухът бе неподвижен. Дори джуджето, привикнало по рождение на тези неща, намери това място за особено изнервящо. Погледна надолу през черната резка на ръба. Колко ли се беше задържал тук Томас и къде ли се беше дянал?
Долган забеляза дупката по-нагоре в стената и след като никакви следи не отвеждаха от площадката, реши, че Томас трябва да е минал през нея. Изкачи се, прехвърли се и тръгна по прохода, който го изведе в по-широк тунел, водещ надолу, в недрата на планината.
Долган проследи нещо, което му заприлича на група следи — все едно че цяла чета хора бяха минали оттук. Следите на Томас се смесваха с тях и това го разтревожи, защото момчето можеше да е минало по същия път преди или след другите, или пък заедно с тях. Ако някой го беше пленил, тогава, според Долган, всеки миг бе съдбоносен.
Тунелът залъкатуши надолу и скоро се вля в подземна зала, изградена от огромни каменни блокове, наместени плътно един до друг и гладко излъскани. През целия си живот Долган не беше виждал нищо подобно. Теренът се изравни и Долган застъпва тихо. Следите изчезнаха, защото камъкът беше гладък и по него нямаше нито прашинка. Високо над главата си Долган успя да различи първия от няколкото кристални светилника, висящи на вериги от тавана. Можеха да се свалят с помощта на скрипец, за да се запалват свещите. Звукът на меките му чизми отекваше глухо под високия таван.
В другия край на пътеката забеляза огромни двукрили порти от дърво, обковано с желязо, и с грамадна брава. Бяха открехнати и от процепа струеше светлина.
Без звук, Долган пристъпи към вратите и надникна. Зяпна от това, което видя, и щитът и секирата в ръцете му се вдигнаха инстинктивно.
Върху купчина златни монети и скъпоценни камъни с големината на човешки юмрук седеше Томас и ядеше нещо, което приличаше на риба. Срещу него се беше привела фигура, която накара Долган да не повярва на очите си.
На пода бе полегнала глава с размерите на фургон. Покриваха я люспи, големи колкото щит и с цвят на тъмно злато, а гъвкавият врат отвеждаше назад до огромно туловище, протягащо се в сумрака на гигантската зала. Две огромни крила се бяха сгънали на гърба и провисналите им краища докосваха пода. Над главата стърчаха две остри уши, разделени от нежна на вид грива, сякаш прошарена със сребро. Дългата муцуна бе разтворена във вълча усмивка, показвайки зъби с дължината на мечове и дълъг раздвоен език, който за миг се показа и пробяга напред.
Долган едва потисна твърде редкия за него порив да побегне, тъй като Томас седеше и както личеше — споделяше храната си с най-страховития наследствен враг на племето на джуджетата: велик дракон. Джуджето пристъпи напред и чизмите му изскърцаха по каменния под.
Чул звука, Томас се обърна, а огромната глава на дракона се надигна. Две гигантски рубинени очи огледаха малкия натрапник. Томас скочи и на лицето му се изписа радост.
— Долган! — Томас се смъкна от купчината съкровища и се втурна към джуджето.
Гласът на дракона изтътна в огромната зала и заотеква като гръмотевица в дълбока клисура.
— Добре дошъл, дребний. Приятелят ти рече, че не ще го оставиш в забвениеее…
Томас щръкна пред джуджето и го обсипа с дузина въпроси, а умът на Долган се завихри шеметно. Принцът на всички дракони си седеше кротко и наблюдаваше срещата и за джуджето се оказа малко трудно да възстанови обичайното си присъствие на духа. Без да може да схване въпросите на Томас, Долган леко го избута на една страна, за да вижда дракона по-добре.
— Сам дойдох — тихо каза той на момчето. — Другите се съгласиха с голяма неохота да оставят издирването на мен, но трябваше да продължат, твърде важна е целта им.
— Разбирам — отвърна Томас.
— Що за чародейство е това? — тихо попита Долган.
Драконът се изкикоти и залата изтътна от смеха му.
— Влез в дома ми, дребний, и ще ти кажааа… — Главата на дракона се отпусна на пода, но въпреки това очите му продължиха да светят над Долган. Джуджето бавно пристъпи навътре, стискайки щита и секирата си. Драконът се засмя с дълбок, отекващ звук като на вода, спускаща се в стръмна урва. — Отпусни ръка, малки воинее, не ще навредя на теб и приятеля тиии.