— Кой е бил той, Руагх? — попита Томас.
— Наричаше се Макрос.
Долган се замисли.
— Чувал съм името му. Изключително могъщ магьосник. Почти легенда е, живял е някъде на изток.
— Легенда той не е, Долган — промълви удебелено Руагх. — Но сигурно е мъртъв вече, понеже той живя при мене преди векове. — Драконът помълча. — Е, моят час май вече наближава, така че трябва да привършвам. Една молба към тебе имам, дребний. — Той леко отмести глава настрани. — В оназ кутия има дар от мага, предназначен за този час. Той пръчка е направена с вълшебство. Остави ми я Макрос, та като умра, да не останат подир мене кости за събирачите на смет. Бъди така добър, иди я донеси.
Долган отиде до показаното му ковчеже, отвори го и намери вътре черна метална пръчица, положена върху синьо кадифе. Вдигна я и установи, че е удивително тежка. Донесе я при дракона.
Драконът заговори отново. Думите му вече звучаха едва разбираемо, защото езикът му се беше подул.
— След малко ме докосни с пръчката, Долган, понеже тогава ще свърша.
— Добре — каза Долган. — Макар че няма да ми е приятно да видя края ти, драконе.
— Преди това имам да ви кажа едно последно нещо. В една кутия, до другата, има дар за тебе, дребний. Можеш да вземеш всичко тук, което ти харесва, че аз от него вече нямам нужда. Ала от всичко в тази зала, онова, що е в кутията, бих искал да го имаш. — Опита се да обърне главата си към Томас, но не можа. — Томас, благодаря ти, друже, че сподели последния ми час. В кутията с дара на джуджето има и един за теб. И ти вземи каквото друго ти хареса, че е добро сърцето ти. — Пое си дълбоко дъх и Томас чу гъргорене в гърлото му. — Сега, Долган.
Долган протегна пръчката и леко докосна с нея главата на дракона. Отначало не се случи нищо. Руагх тихо промълви:
— Това бе последният дар на Макрос.
Изведнъж около дракона засия мека златиста светлина. Чу се едва доловимо бръмчене, сякаш стените на залата завибрираха от тиха траурна музика. Звукът започна да нараства заедно със светлината, която ставаше все по-ярка и запулсира от енергия. Пред очите на Томас и Долган бледите петна по люспите на Руагх се стопиха, туловището му заблестя със златни искри и мътната пелена на очите му започна да се вдига. Той бавно надигна глава и двамата разбраха, че отново може да вижда. Гривата му се изправи и крилата се повдигнаха. Жълтите зъби станаха брилянтнобели, а похабените му черни нокти заблестяха като излъскан абанос. Драконът се заизправя, вдигнал високо глава.
— Това е най-величавата гледка, която са виждали очите ми — тихо промълви Долган.
Яркостта на светлината се усилваше, а Руагх се връщаше в образа на своята могъща младост. Извиси се в цял ръст, възхитително висок, и по гребена му заиграха сребристи мълнии. Драконът отметна глава назад — жест на младо, изпълнено с жизненост същество — и с радостен вик изхвърли мощен пламък към високия сводест таван. А после със стотръбен рев извика:
— Благодаря ти, Макрос. Наистина е царствен дарът ти.
Странно хармоничният барабанен тътен промени тона си и стана по-настойчив и по-силен. За много кратък миг на Долган и на Томас им се стори, че чуват глас сред туптящите с пулса на огромно сърце тонове — едно дълбоко, кухо ехо, което отвърна:
— Няма защо, приятелю.
Томас усети влага по лицето си и го докосна с длан. Сълзи на радост от възхитителната красота на дракона се стичаха по бузите му. Огромните златни криле се разгърнаха, сякаш драконът се готвеше да се понесе в полет. Блещукащото сияние стана толкова ярко, че очите на Томас и Долган едва можеха да го понесат — но не можеха и да се отвърнат от гледката. Звукът в залата се извиси толкова гръмък, че от тавана над главите им се посипа прах и те усетиха, че подът под краката им се тресе. А драконът се понесе нагоре, разперил криле, и после изчезна сред заслепяващия блясък на студената бяла светлина. Изведнъж залата се превърна в онова, което си беше, и звукът заглъхна.