— Стой зад мен — извика Долган. — Желязото го дразни, но чукът на Толин му причинява болка. Навярно ще може да го прогони.
Томас понечи да се подчини на джуджето, но десницата му сама се пресегна и измъкна златния меч от ножницата. Изведнъж непригодната за ръста му ризница сякаш се намести по-удобно на раменете му, а щитът се укрепи в лявата му ръка, все едно че го беше носил с години. Без да го прави по своя воля, Томас пристъпи зад Долган, после застана до него и насочи златния меч напред.
Съществото, изглежда, се поколеба, след което закрачи към Томас. Томас вдигна меча, готов да удари. Плътеникът запищя от ужас, обърна се и побягна.
Долган се наведе, взе фенера и попита:
— Защо направи това, момко?
— Ами… не знам — отвърна Томас. Изведнъж осъзна, че не е изпълнил заръката на джуджето, й добави: — Но подейства. Тази твар избяга.
— Да, избяга — съгласи се Долган, свали похлупака на фенера и внимателно огледа момчето на светлината.
— Май я уплаши чукът на предците ти — каза Томас.
Долган не отвърна нищо. Разбираше, че не това е причината.
Съществото беше побягнало от страх пред Томас в неговото снаряжение от бяло и златно. Накрая попита:
— Момче, но как разбра да ме предупредиш, че плътеникът е зад мен?
— Видях го.
Долган го изгледа с нескрита почуда.
— Видял си го? Как? Та ти беше похлупил фенера.
— Не знам как. Просто го видях.
Долган отново похлупи фенера и се изправи. Пристъпи на няколко крачки встрани и попита:
— Сега къде съм, момко?
Без колебание Томас застана пред него й сложи ръка на рамото му.
— Тук.
— Какво… — заекна джуджето.
Томас опипа шлема, после щита.
— Ти каза, че са особени.
— Да, момко. Но не допусках, че са чак толкова особени.
— Трябва ли да ги сваля? — попита разтревожено момчето.
— Не, не. — Долган остави фенера на пода и каза: — Можем да вървим по-бързо, след като не ми се налага да се притеснявам какво виждаш и какво не виждаш. — Помъчи се да вложи в гласа си по-ведри нотки. — А и макар да няма други двама по-добри воини на земята от нас, най-добре би било, ако не възвестяваме присъствието си с тази светлина. Думите на дракона, че моредел са слезли в мините ни, ме безпокоят. Щом една глутница прояви достатъчно дързост, че да рискува срещу яростта на моя народ, може да има и други. Този нечист дух може и да се изплаши от златния ти меч и моя древен чук, но двадесетина или повече моредел едва ли ще се впечатлят толкова лесно.
Томас не намери какво да му отговори и двамата отново закрачиха в тъмното.
На три пъти спираха и се скриваха от забързани групи таласъми и Тъмни братя. От мрачните си убежища забелязаха, че мнозина от тях са ранени и едва се крепят на краката си. След като и последната група отмина, Долган се обърна към Томас.
— Никога в историята ни таласъми и моредел не са дръзвали да проникнат в мините ни толкова много наведнъж. Твърде много се боят от народа ни, за да се осмелят да го направят.
— Изглеждат доста съсипани, Долган — отвърна Томас. — Водят със себе си женски и малки, а и носят големи вързопи. Явно бягат от нещо.
Джуджето кимна.
— Всички се придвижват от северната долина през Сивите кули и се насочват към Зеленото лоно. Нещо продължава да ги тласка на юг.
— Цураните?
Долган кимна отново.
— И аз така мисля. Хайде. Най-добре да стигнем в Калдара колкото може по-скоро.
Тръгнаха и скоро се озоваха в тунелите, които Долган познаваше добре и които щяха да ги изведат на повърхността, в родния му дом.
Когато след цели пет дни се добраха до Калдара, бяха съвсем изтощени. Снегът в планините беше дълбок и забавяше пътя им. Щом доближиха, стражите ги забелязаха и скоро цялото селце се изсипа навън да ги посрещне.
Веднага предложиха на Томас стая. Той беше толкова уморен, че заспа на минутата, а джуджетата се разбраха да свикат на другия ден съвета на селските старей, за да обсъдят последните новини, стигнали до долината.
Томас се събуди огладнял. Стана, протегна се и се изненада, че не изпитва никаква скованост. Беше заспал в златната ризница и след събуждането ставите и мускулите трябваше да го болят. Отвори вратата и излезе в коридора. Не зърна никого, докато не стигна до голямото общо помещение. Вътре имаше няколко джуджета, разположени около голяма маса, с Долган на челното място. Томас забеляза, че единият е Вейлин, синът на Долган. Долган махна на момчето да си вземе стол и го представи на дружината.
Всички джуджета поздравиха Томас и той им отвърна учтиво, без обаче да спира да поглежда към щедро отрупаните подноси с храна на масата.