Да правиш фокуси пред старци… Е, това си имаше и добри страни — те не търсят грешките на илюзиониста, ръкопляскат при всеки по-ефектен номер и се радват досущ като деца на сценичното облекло, на бляскавите пайети, с които бе обшита жилетката на Рупърт, на лъча светлина, осветяващ само белите му ръкавици, които ловко разбъркваха картите…
Разбира се, друго си е да изнасяш представление пред истински деца! Те поне вярват в магиите. Вярват, че кърпичката наистина се превръща в гълъб, вярват, че фокусникат наистина сваля главата си, а сабите наистина го пробождат, а той… той остава невредим! А пък доколкото и да се вдетини един старец, уморен от живота и видял и препатил какво ли не, никога няма да повярва в чудеса. Никога. Само това разваля блаженството на овациите…
Добре, че Рупърт беше ангажиран след няколко дни в един социален дом за безпризорни… Макар, че възнаграждението му от там щеше да бъде само осемдесет ранда — едно от най-ниските, които някога му бяха предлагани, Рупърт прие заради децата. Всъщност, би приел, даже и ако изобщо нямаше хонорар. Той отсега си представяше учудените им личица, усмивките и най-вече вярата… Онази вяра в добрите чудеса, която с течение на годините все избледнява, избледнява и накрая отлита завинаги и вчерашното дете се превръща в умислен, възрастен реалист, вярващ само на онова, което може да се види, докосне или купи. Възрастен, който винаги бърза, който винаги пресмята… като Рупърт… Само че, той беше от онази измираща категория възрастни, които упорито не щяха и не щяха да примирят с материалния свят, в който живееха, които въпреки собствения си фатализъм, по всякакъв начин искаха да убедят останалите, че има и друг свят… Но кой — този на приказките? На магиите? На вълшебствата?…
Истинска магия… Не, няма истински магии! Магии никога не е имало и никога няма да има! Всички по-възрастни илюзионисти, които бе срещал през живота си, от които се беше учил, непрекъснато му го бяха повтаряли — магии няма, има ловкост на пръстите. Въпреки, че когато станеше дума за някой по-увъртян трик, до един охотно разправяха пред публиката си, че това не е фокус, не е илюзия — магия е… Ах, как им се искаше! Никой фокусник не вярва в магии, но всички се надяват те действително да съществуват. Някои овладяваха занаята по-бързо, по-съвръшено, често от тях излизаха велики илюзионисти, които могат да накарат цяла планета или огромен зведолет да се стопят в мрака на небитието, а сетне отново да се появят. Но Рупърт не успя да добие такава слава. Остана си обикновен, провинциален фокусник, който имаше ангажименти само по Коледа и сегиз-тогиз — по рождени дни на богаташки деца. Иначе — нищо. Просто съществуваше като някакъв реликт от осемнайсти — деветнайсти век, когато фокусниците са били на почит.
Магии няма. Никога не можа да преглътне това. Та нали именно те са смисълът на света на илюзиониста? Та нали всеки фокусник, през целия си живот иска само едно — поне веднъж да направи истинска магия. Магия, която да няма никакво научно или Бог знае какво друго обяснение. Просто магия. Вълшебство. Чудо.
Но какво ли можеше да се омагьоса? Да превърнеш пясъка на плажа в злато? Защо? Нали Господ го е създал именно като пясък — кой си ти, че да му търсиш грешките?
Или да направиш машина за пари, митичното сампо? Та нали веднага ще те окошарят?
Добре, де, хайде да не е за пари, нека да бъде машина за… за щастие! Да, ама какво, всъщност, е щастието? Ама, че тъпа идея — машина за щастие!… Брендито не върши ли същата работа?
Да летиш във въздуха? Хм, сред прелитащите флайъри няма да си чак толкова уникален…
Да се превърнеш в… дракон? За да те тикнат в някой зоопарк?
Да станеш невидим? Ха, и без това, кой ли го забелязваше?…
Да изчезнеш, да се превърнеш в нещо? Стигат ти и револвер с един патрон…
Магия… От дете Рупърт бе мечтал да направи поне една истинска магия. Поне една. Единствена. Дори и съвсем мъничка — стигаше му. За да убеди, дори и за миг, самия себе си в онова, в което искаше да вярват другите. Че има чудеса.
Но няма. Невъзможно е да победиш реалността…
Да, но той ненавиждаше тази реалност. Реалността, която отричаше него и другите като него. Реалност, в която той беше осъден завинаги да остане самотен, беден и неразбран. Коя жена ще се омъжи за човек, който не може да свърже двата края? Кой ще даде щедро възнаграждение на артист във века на космическите технологии? И кой щеше да му повярва за неща, в които не вярваше и самият той?
Не можеш да впечатлиш с ефекти с огледала хора, които още в училище добиват такива знания по оптика, каквито само допреди петдесетина години са били считани за академични. Не можеш да скриеш движенията на ръцете си от всевиждащите очи на електронните камери, с които е оборудвано почти всяко помещение — после, когато някой прегледа записа, няма начин да не разбере тайната на съответния номер. Не можеш да измамиш добре запознатия с топология, че му измъкваш ризата през сакото само с помощта на вълшебна пръчка. Не можеш да си играеш на магьосник, ако… как го каза тази късоподстригана красавица… ако не можеш да си омагьосаш портфейла. Не можеш!…