На фокуси могат да се радват само децата. Само че, те нямат с какво да платят на илюзиониста. Вярно, ако зависеше от тях, сигурно биха струпали пред него всички приказни богатства, които е способно да сътвори невинното им въображение. Но дали едно дете може да повярва в онова, другото — че техният вълшебник, който сега пред тях изглежда толкова чаровен, толкова неземен и приказен, всъщност може би не е ял от два дни, дали ще може да повярва, че този старовремски костюм е единствената дреха в гардероба му, която изобщо става за нещо?… Дали едно дете може да надзърне там — зад театралната усмивка на своя фантастичен чародей, за да види цялата разруха на един живот, за който всички големи, в един глас биха заявили, че е пропилян?
Някои мислят, че децата на разбират от такива неща. И само Рупърт и другите като него бяха на друго мнение — разбират те… и още как! Виждат, децата, разрухата — та нали тъкмо затова после цял живот бягат от нея? Нали затова порастват? И затова стават инженери, лекари, адвокати, счетоводители, икономисти, изобретатели, затова яхват космически кораби и се втурват из безкрайния, леден Космос, за да търсят… какво? Може би машината за щастие?…
Та, нали имено затова… именно затова няма чудеса!…
Не, не можеше, не биваше да няма! Само след два дни Рупърт щеше да има сеанс пред децата в онзи социален дом. Най-желаната за всеки фокусник публика! Щеше да използва целия си опит, цялото си старание, цялото си майсторство, за да ги накара, поне за малко да забравят полугладното си съществуване, воднистата супа и износените дрехи, които им бе доставила дявол знае коя благотворителна фондация, и да се усмихнат така, както само едно дете може да се усмихва!… Какво по-велико чудо от това?!
Рупърт въздъхна и извади кредитната си карта. Момичето от бара я прокара през касовия апарат и му я подаде с очарователна усмивка.
— Такси? — попита тя отново.
Той само направи жест с ръка в знак на отрицание.
Такси — как не!… Ето, сега ще вземе куфара с магическите си джунджурии, ще наметне пелерината, ще пресече улицата, стараейки се да не гледа към отрупаните с подаръци, бляскави витрини и ще тръгне през парка, на път към тясното си, студено апартаментче в крайния квартал…
Навън снегът продължаваше да вали. Рупърт погледна часовника си — „Господи, колко време съм клечал в бара!“, пооправи пелерината си и тръгна по тротоара с омекнали от алкохола крака.
— Чудо… — заповтаря на себе си пияният фокусник — Чудо, чудо, чудо…
Беше се стъмнило, но в парка още играеха деца. Родителите им бяха насядали по набързо разчистените от снега пейки, унесени в нескончаеми разговори. Малчуганите се замеряха със снежни топки, някои правеха снежни човеци… И се смееха! Рупърт дори забави крачка. Какво приказно усещане! И в един миг си представи как стои на сцената, светлините, музиката, ръкоплясканията, хвърляните към него букети, пълните с възхитена почуда детски погледи и смеха… онзи смях.
— Чудо — не преставеше да мърмори под носа си Рупърт — чудо…
Смехът остана зад него. Той продължи напред по алеята, пъхнал ръце в джобовете на пелерината, с комично килнат на една страна цилиндър.
Насред парка той се видя заобиколен от други деца, които внезапно, неизвестно откъде, бяха изникнали пред него. Само че тези деца не се смееха. Бяха облечени в дрипи, някои нямаха даже обувки, а носеха омотани около крачетата парцали. Всяко от тях държеше по една празна консервена кутия и с умолителен поглед я протягаше към него. Точно пред Рупърт бе застанало едно момиченце, може би на осем или девет години, което безмълвно го гледаше с простряна пред него шепа. Нямаше си дори консервена кутия като останалите.
Сърцето на Рупърт се сви от срам, защото той нищо не можеше да им даде. В себе си, освен куфара с реквизита, имаше само онази заветна синя банкнота, с която за нищо на света не би се разделил. Банкнотата, която днес му бяха подхвърлили с отвратително, високомерно презрение, но която му гарантираше още близо половин година живот. Ами… ако можеше? Ах, ако можеше! На това дете — сто ранда, за другото — също, за всички, за всички… Само че банкнотата бе само една и бе само за него самия. Ех, ако сега можеше да се направи някакъв фокус, някаква… магия! Но нали магии няма! Господи, къде ми е машината за щастие?…