Рупърт само сведе глава и отмина.
Но не бе изминал и десет крачки, когато зад него изведнъж се извиси учудено детско гласче:
— Ама… Това са… сто ранда! В ръката ми се появиха сто ранда!
Рупърт спря като попарен. Обърна се и трескаво се разрови за портфейла. Да, тук е — увит във вестник. Той не беше бъркал вътре, на никиго нищо не беше давал… Господи, не беше! Нали? Не беше… но…но… банкнотата я нямаше! Но това бе абсолютно невъзможно, той не я бе вадил оттам… Той ей-сега щеше да се върне при децата, да им каже, че е станала някаква грешка, че тези пари са негови, че няма почти никакви други, че трябва да му ги върнат, че… че…
Пред него стоеше същото момиченце. Беше го настигнало с банкнотата в ръка. Сега очите му светеха в някаква невъобразима, слисана възхита. То плахо го подръпваше за пелерината и му говореше нещо, а думите й като че ли изведнъж прегърнаха разтреперения фокусник, грабнаха го на някакви вълшебни криле и го понесоха някъде далеч, далеч — сякаш в друг свят, в други измерения…
— Чичко… — шепнеше детето — Чичко, ти магьосник ли си?…
А сащисаният Рупърт стоеше пред нея, задъхан и разгърден, с портфейла в ръка, без да може да каже каквото и да е.
Нищо не каза Рупърт… Само леко кимна и театрално свали цилиндъра.
После нежно погали детето по бузката, обърна се и пое по алеята, на път за тясното си, студено апартаментче в крайния квартал, където го очакваше измислената вселена на истинските вълшебства, където прахът на времето е погребал спомена за детството, където в някой стар килер ръждясва машината за щастие, все още чакаща своя откривател…
Снегът тихо затрупваше стъпките му.