Умът му, както всеки път ставаше, отхвърли ужасено тази картина. Вместо нея се върна към Сюзан Делгадо — сивите й очи и блестящата й коса. Видя я как се смее с вдигната брадичка и скръстени ръце върху подарения й от Торин сапфир.
Роланд би могъл да й прости прелюбодейството. Това, което не би могъл да забрави, въпреки че тя извънредно много го привличаше, беше ужасната усмивка на лицето на Олив Торин, когато гледаше към момичето, седнало на полагащото й се по право място. Седнала на нейното място и заливаща се в смях.
Такива бяха мислите, които прелитаха през главата му, докато се разхождаше на лунна светлина. Не би трябвало да се занимава с подобни неща. Сюзан Делгадо не беше причината да е тук, нито пък смешният кмет с пукащите кости и неговата жалка съпруга с вид на селска богородица… но въпреки всичко не можеше да ги игнорира от съзнанието си и да се заеме с това, което му беше работата. Беше забравил лицето на баща си и скиташе на лунна светлина с надеждата да го открие отново.
Унесен в такива мисли, той прекоси сънната, посребрена Хай Стрийт, напредвайки от север на юг и замислен за това, че ще е най-добре да се изправи до Кътбърт и Алан да пийне нещо, да хвърли заровете по Алеята на Сатаната един-два пъти, преди да се върне да си вземе Ръшър и да си легне. Точно така се случи да проследи Джонас — мъжът с гъвкава фигура и водопад дълга бяла коса, който не беше възможно да сбърка — застанал пред люлеещите врати на „Почивка за пътника“ и зяпащ вътре. Джонас правеше това с една ръка на дръжката на пистолета си и напрежение в тялото, което мигновено изхвърли всички други мисли от ума на Роланд. Нещо ставаше и ако Бърт и Алан бяха там, сигурно бяха въвлечени. Те бяха непознати в града, в крайна сметка, и беше възможно (дори вероятно) някой в Хамбри да не харесва Сдружението по начина, представен на днешната вечеря. Или пък приятелчетата на Джонас си бяха създали неприятности вътре. Но нещо се мътеше, тъй или иначе.
Без да е съвсем сигурен какво се кани да прави, Роланд бавно изкачи стъпалата на магазина. Там бяха строени в редица грубовати животни (най-вероятно завинтени здраво за дъските, та да не могат пияниците от бара от другата страна на улицата да ги отмъкнат, припявайки приспивните песнички от детството си, докато ги влачат). Роланд пристъпи зад последната в редицата — Мечката — и коленичи така, че върхът на шапката му да не се вижда. След това изчака притаен. Видя Джонас да се обръща, да оглежда улицата, после да се втренчва в нещо отляво…
Чу се тихичък звук: Мяяу. Мяяу.
„Това е котка. В уличката.“
Джонас позяпа още малко, после влезе в „Почивката“. Роланд мигновено се измъкна от прикритието си зад сгърчената мечка, изтича по стълбите и прекоси улицата. Нямаше дара за докосване на Алан, но имаше интуиция, която понякога беше много силна. Точно в момента му подсказваше, че трябва да побърза.
Там отгоре Целуващата Луна се скри зад облак.
6
Пети Ръчката все още беше изправена на стола, но вече не се чувстваше пияна и пеенето беше последното нещо, което й минаваше през ума. Тя едва можеше да повярва на очите си: Джонас беше заклещил хлапето, което на свой ред държеше Рейнолдс, който пък беше хванал другото хлапе (това, което носеше птичи череп на верижка около врата си), което пък беше взело на мушка Дипейп. Което, всъщност, беше пуснало кръв на Рой Дипейп. И когато Джонас каза на голямото момче да остави ножа, който притискаше към гърлото на Рейнолдс, то му отказа!
„И да ми гаснат светлината и да ме пратят към края на пътеката — помисли си Пети, — вече съм видяла всичко възможно, тъй си е.“ Тя предположи, че би трябвало да слезе от стола — стрелбата щеше да започне всеки момент и сигурно щеше да се гърми доста, — но понякога човек просто трябва да приема съдбата.
Защото някои неща са прекалено забавни, за да ги пропускаш.