7
— Ние дойдохме тук по работа на Сдружението — каза Алан. Едната му ръка беше заровена в потната коса на Рейнолдс. С другата продължаваше да притиска ножа към гърлото му, но не прекалено силно, за да не среже кожата. — Ако ни нараниш, Сдружението ще си вземе бележка. Също и бащите ни. Ще бъдеш преследван като куче и обесен край града като бандит, когато те хванат.
— Синко, на поне двеста колела оттук няма патрули на Сдружението, а може и да са триста — обясни Джонас. — И не ме е грижа за бурите в другия край на света, когато точно сега над твоя хълм вее вятър. Нито пък бащите ви ще разберат каквото и да е. Сваляй ножа или ще ти издухам проклетия мозък през ушите.
— Не.
— Обсъждането на проблема в бъдеще ще е доста забавно — каза весело Кътбърт… въпреки че под насмешката му се усещаше нервност. Не беше страх, нито притеснение, просто нервност. Беше подценил трите хлапета, даже и друго да не му беше ясно, това му стана.
— Стреляш по Ричард, той клъцва гърлото на господин Палто точно когато той пък ме застрелва, а бедните ми агонизиращи пръсти освобождават ластика и вкарват стоманата в онова, което при господин Очилатко минава за мозък. Ти поне ще си тръгнеш — това сигурно ще е голямо успокоение за мъртвите ти другарчета.
— Наречи го реми — каза Алан на мъжа, опрял пистолет в слепоочието му. — Всички ще се разпръснем и ще си идем по живо, по здраво.
— Не, синко — възрази Джонас. Тонът му беше търпелив и той не смяташе, че показва гнева си, но започваше да се вбесява. Богове, да бъде побеждаван по такъв начин, пък дори и временно. — Никой не се държи така с Големите Ковчези. Това е последната ви възможност да…
Нещо твърдо, студено и много точно насочено се опря точно между лопатките на Джонас. Той моментално осъзна какво става, кой държи пистолета и разбра, че играта е загубена, но не можеше да схване как изобщо събитията могат да се извъртят по такъв ненормален начин.
— Пусни оръжието! — обади се зад него глас с остротата на метал. Беше безизразен, не просто спокоен, а без капка емоция. — Направи го сега или те намушквам в сърцето! Без повече разговори. Дрънкането приключи. Действай или умираш!
Джонас долови две неща в този глас: младост и искреност. Той отпусна оръжието.
— Ти, с черната коса, извади си пистолета от ухото на приятеля ми и го прибери в кобура. Веднага!
Клей Рейнолдс не се нуждаеше от втора покана и изпусна дълга, трепереща въздишка, когато Алан свали ножа от гърлото му и отстъпи назад. Кътбърт дори не се огледа, стоеше си с опънат ластик на прашката и свит лакът.
— Ти, на бара — каза Роланд. — Хайде в кобура!
Дипейп го направи, кривейки се от болка, когато си закачи наранения пръст в колана. Едва когато оръжието беше прибрано, Кътбърт отпусна прашката си и изсипа стоманеното топче от гнездото в дланта си.
Причината за всичко това беше забравена, докато се разиграваше пиесата. Сега Шийми се изправи на крака и се олюля през стаята. Бузите му бяха мокри от сълзи. Той стисна едната ръка на Кътбърт, целуна я няколко пъти (шумните жвакащи звуци биха били смешни при други обстоятелства) и задържа ръка до бузата му за няколко секунди. След това се препъна край Рейнолдс, бутна дясната люлееща се вратичка и се стовари право в обятията на сънения и все още полупиян шериф. Авери беше извикан от Шеб чак от затвора, където Баронският шериф си отспиваше след кметската церемониална вечеря в една от собствените си килии.
8
— Страхотна бъркотия, нали?
Говореше Авери. Никой не му отвърна. Той и не беше очаквал да го сторят, не и ако знаеха какво е добро за тях.
Кабинетът пред затвора беше прекалено малък, за да побере трима мъже, трима подрастващи не-съвсем-мъже и един извънредно широк шериф, така че да се чувстват удобно, ето защо Авери ги беше подкарал към близката Градска Заседателна Палата, из която се разнасяха меките гукания на гълъби от покрива и ритмичното бум-бум-бум на стария часовник зад подиума.
Залата беше не само голяма, но и всички я възприемаха като символ. Тук жителите на града и Баронските земевладелци се бяха събирали в продължение на стотици години да взимат решения, да обсъждат законите и често, за да изпратят някоя особено притеснителна личност на Запад. Имаше намек за сериозност в разредения от луната сумрак. И това със сигурност придаваше на шериф Авери допълнителен авторитет, който не можеше да бъде подчертан по друг начин.