Стаята беше запълнена с онова, което на това място и време се наричаше „гологьрби пейки“ — дъбови дъски без удобства нито за задника, нито за гърба. Бяха общо шестдесет, по тридесет от всяка страна на широкия централен проход. Джонас, Дипейп и Рейнолдс седяха на първия ред от лявата страна. Роланд, Кътбърт и Алан бяха от другата страна, от дясно. Рейнолдс и Дипейп бяха мрачни и притеснени. Джонас изглеждаше дистанциран и спокоен. Малката групичка на Уил Диърборн беше тиха. Роланд беше наградил Кътбърт с поглед, който за момчето беше ясен: „Една умна забележка и ще ти откъсна езика!“ Мислеше си, че съобщението е било прието. Бърт беше скрил идиотския си „наблюдател“ някъде, което беше добър знак.
— Страшна бъркотия — повтори Авери и при дълбоката си въздишка ги облъхна с аромат на вино. Седеше на ръба на сцената с провесени къси крачка, като ги гледаше с отвратено изумление.
Страничната врата се отвори и влезе заместник Дейв. Беше свалил бялото прислужническо сако и монокълът му беше пъхнат в джоба на по-обичайната хаки-риза. В едната си ръка носеше халба, в другата — увито в парцал нещо, което на Роланд му заприлича на брезова кора.
— Кипнахте ли първата половина от съставките, Дейвид? — попита Авери. Сега изражението му беше съвсем официално.
— Аха.
— Кипнахте я два пъти?
— Аха, двойно.
— Защото нарежданията бяха такива…
— Аха — потрети Дейв с неутрален глас. Връчи на Авери чашата и пусна вътре остатъка от брезовите кори, когато шерифът протегна чашата към него.
Авери подуши течността, проучи я с изражение на дълбоко съмнение и отпи от нея. Смръщи се.
— О, бедният аз! — изплака. — Защо е толкова гадно?
— Какво е това? — попита Джонас.
— Прахче за главоболие. За махмурлук, може да се каже. От старата вещица. Тази, дето живее на Кьос. Знаеш ли какво имам предвид? — Авери се спогледа с Джонас. Старият стрелец се направи, че не го е забелязал, но Роланд мислеше, че е. И какво ли означаваше това? Още една загадка.
Дипейп вдигна глава при думата Кьос и после отново засмука ранения си пръст. Зад него Рейнолдс седеше с нагърчено палто и мрачно зяпаше в скута си.
— И действа ли? — попита Роланд.
— Аха, момче, но си плащаш цената за лекарствата на вещицата. Запомни от мен — винаги си плащаш цената. Това премахва главоболието, ако си пил прекалено много от проклетия пунш на кмета Торин, но е кошмар за червата. А пръдните… — той махна с ръка пред лицето си, за да покаже какво има предвид, отпи още една глътка от чашата и я остави встрани. Беше се върнал в строгото си състояние, но настроението в стаята се беше отпуснало малко; всички го чувстваха. — Сега да видим какво ще правим с тази работа.
Херк Авери бавно ги огледа, от Рейнолдс, който беше най-отдясно до Алан — Ричард Стокуърт — който седеше накрая отляво.
— Е, момчета? От едната страна са хората на кмета, а от другата, ъъъ, хората на Сдружението. Значи шестима на крачка от убийството и защо? Заради половин кофа пикня — той посочи първо към Големите Ковчези, а после и към преброителите на Сдружението. — Две купчини барут и един дебел шериф в средата. И к’во мислите за това? Говорете де, не се срамувайте. Не бяхте срамежливи в публичния дом на Корал, не се срамувайте и тук.
Всички мълчаха. Авери отпи още малко от ужасното си питие, след това го остави встрани и решително ги огледа. Това, което каза, не беше изненада за Роланд, а точно онова, което би очаквал от човек като Авери. Тонът беше като на важна клечка, готова да вземе важни решения, щом се налага.
— Ще ви кажа какво ще сторим — ще забравим какво се случи.
Сега си придаде вид на някой, който очаква протести и е готов да се справя с тях. Но след като никой не проговори и дори не помръдна, той изглеждаше притеснен. Все пак си имаше работа за вършене, а нощта остаряваше. Така че размърда рамене и продължи:
— Няма да прекарам следващите три-четири месеца в гадаене кой от вас кого ще убива. Не. Нито пък ще допусна да ме натикат в ситуация, в която ще трябва аз да поема наказанието за вашата глупава свада около малоумния Ший — ми. Призовавам здравия ви разум, момчета, когато отбелязвам, че мога да съм ви или приятел, или враг по време на престоя тук… но ще сгреша, ако не призова и благородните ви сърца.
Шерифът се опитваше да си придаде екзалтирано изражение, което, според Роланд, не му се удаваше много добре. Авери насочи вниманието си към Джонас: