— Трябваше да те блъсна през ръба — въздъхна. — Знаеш ли какви неприятности създаде?
— Аз… Джонас, аз никога не съм предполагал… просто малко забавление, това е всичко, което… как можех да знам, че те…
Джонас бавно отпусна ръка. Тези последни объркани думи бяха попаднали в десетката. Как биха могли да предположат — вярно си беше. И ако не беше тази нощ, сигурно никога нямаше да разберат. Ако погледнеш на нещата по този начин, Дипейп в действителност им беше направил услуга. Познатият дявол е за предпочитане пред непознатия. Въпреки всичко щяха да тръгнат слухове и хората да се смеят. Може и това да беше правилно, всъщност. Смехът ще спре като му дойде време.
— Джонас, извинявай!
— Млъквай! — заповяда Джонас. На изток слънцето скоро щеше да се подаде над хоризонта и да хвърли първите проблясъци на новия ден над този свят на страсти и печал. — Няма да те хвърлям, защото би трябвало да хвърля и Клей и накрая сам да се метна. Те ни приклещиха точно както и теб, нали?
Дипейп искаше да се съгласи, но си помисли, че може и да се окаже опасно. Така че запази мълчание.
— Ела тук, Клей!
Клей слезе от коня.
— Сега клякай!
Те тримата се облегнаха на кончовите на ботушите и токовете им щръкнаха нагоре. Джонас отскубна стрък трева и го пъхна между устните си.
— Хлапетата от Сдружението са онези, за които са ни казали и няма причина да не вярваме в това — каза той. — Лошите момчета непрекъснато ги пращат в Меджис, сънливото Баронство на Чистото море да вършат работа, която е две пети изкупление и три пети наказание. Нали така ни казаха?
Те кимнаха.
— Някой от вас да вярва в това след тази вечер?
Дипейп поклати глава. Също и Клей.
— Може и да са богати хлапета, но това не е всичко — каза Дипейп. — Начинът, по който се държаха тази вечер… бяха като… — той млъкна, несигурен как да се изрази. Мисълта му беше истински абсурд.
Джонас не се и поколеба:
— Държаха се като стрелци!
Нито Джонас, нито Рейнолдс проговориха в началото. После Клей каза:
— Твърде са млади, Елдред. Не им достигат години.
— Не са прекалено малки да са чираци, може би. Във всеки случай, ще трябва да открием истината — обърна се към Дипейп. — Ще трябва да пояздиш, глупако!
— Ау, Джонас.
— Никой от нас в действителност не се е покрил със слава, но ти беше идиотът, заради който чашата преля — той погледна към Дипейп, но приятелят му беше свел поглед към тревата. — Ще трябва да минеш назад по следата им, Рой, и ще задаваш въпроси докато не получиш отговорите, които да задоволят любопитството ми. Клей и аз се каним най-вече да чакаме. Да внимаваме. Да играем на Обсада с тях, ако така ти харесва. Когато реша, че е минало достатъчно време за нас, та да поразузнаем малко без да ни забележат, може и това да направим.
Той прехапа снопа трева в устата си. Едно голямо парче се отрони и падна между ботушите му.
— Знаеш ли защо му стиснах ръката? Ръката на проклетото хлапе Диърборн? Защото не можем да потопим лодката, момчета. Не и когато е насочена точно към пристанището. Латиго и останалите, които чакаме, ще се присъединят към нас съвсем скоро. И докато не навлязат в тези земи, в наш интерес е да пазим мира. Но ще ти кажа това: Никой не опира нож в гърба на Елдред Джонас и не оживява да разправя за това. Сега слушай, Рой! Не ме карай да ти повтарям нещо по два пъти.
Джонас заговори, наведен напред на колене към Дипейп. След малко приятелят му започна да кима. Малкото пътуване можеше и да му хареса, всъщност. След тази безумна комедия в „Почивка за пътника“, смяната на климата щеше да му се отрази добре.
11
Момчетата почти бяха стигнали до Бар Кей и слънцето се беше подало над хоризонта, преди Кътбърт да наруши мълчанието:
— Добре. Това беше забавна и поучителна вечер, нали?
Нито Роланд, нито Алан му отговориха, тъй че той се наведе към гарвановия череп, когото беше върнал на обичайното му място на рога на седлото:
— Какво ще кажеш ти, стари приятелю? Наслаждаваше ли се на вечерта? Похапнахме, танцувахме и накрая почти ни убиха. Забавно ли ти беше?