— Пак ли ще излизаш с онзи кон? — запита леля Корд, остави купата си и застана под ранните слънчеви лъчи. Това не беше подходящо място и тя не би си позволила да я заварят тук, ако господин Джонас беше наблизо. Силната светлина превръщаше лицето й в сбръчкана маска. В едното ъгълче на устата й се беше появил херпес, признак, че е спала зле.
— Аха — отвърна Сюзан.
— Ще трябва да хапнеш повечко в такъв случай. Т’ва няма да те подкрепи до девет, момиче.
— Напълно достатъчно ми е — отвърна Сюзан, като бързо поглъщаше парченцата портокал. Усещаше как се очертава ситуацията, забелязваше изражението на недоволство в очите на леля си, и й се искаше да се махне от масата колкото е възможно по-скоро.
— Защо да не ти сипя една чиния от това? — попита леля Корд и пусна лъжицата си в овесената каша. Според Сюзан звукът приличаше на конско копито, пляскащо в тиня или във фъшкия и стомахът й се сви. — Ще те засити до обяд, ако се каниш да яздиш толкова дълго. Предполагам, че млада дама като теб няма да се затруднява с домакинската работа…
— Свършена е — „Я ти знаеш, че е свършена — не добави тя. — Оправих всичко, докато ти седеше пред огледалото и се звереше в този херпес на устата си.“
Леля Корд пусна парче масло в кашата си и проследи как то се топи. За малко изглеждаше, че закуската може да свърши доста цивилизовано в крайна сметка.
След това се започна с ризата.
— Преди да излезеш, Сюзан, искам да махнеш този парцал от себе си и да сложиш една от новите блузи за езда, които Торин ти изпрати миналата седмица. Това е най-малкото, което можеш да направиш, за да…
Всичко друго, което леля й би могла да каже, щеше да бъде заглушено от гнева, дори ако Сюзан не я беше прекъснала. Тя прокара ръка по предницата на ризата, опивайки се от плата — беше почти като кадифе заради многото пранета.
— Този парцал принадлежеше на баща ми.
— Аха, на Пат беше — изсумтя леля Корд. — Твърде ти е голяма, износена е и в никой случай не е подходяща. Когато беше по-малка, можеше и да носиш мъжка риза с копчета, но сега, когато имаш силует на жена…
Блузите за езда висяха на закачалката в ъгъла. Бяха пристигнали преди четири дни и Сюзан дори не си направи труда да ги качи в стаята си. Бяха три — червена, зелена и синя — копринени и без съмнение струваха цяло състояние. Тя ненавиждаше претенциозната им изработка и вида, от който човек хем го побиваха тръпки, хем се изчервяваше: дълги поли, които да се веят артистично на вятъра, големи тъпашки пърхащи яки… и, разбира се, дълбоки деколтета, които вероятно, ако застанеше облечена в някоя от тези блузи, щяха да са единственото забелязано от Торин нещо. А тя нямаше да ги облече, не и ако можеше да избегне това.
— Моят женски силует, както го нарече, никак не ме интересува и сигурно няма да заинтересува и никой друг, поне докато яздя — каза Сюзан.
— Може би да, а може би не. Ако някой от баронските пастири те види, ще спомене на Харт, че си била с една от блузите, които той така любезно ти е подарил. Нали така? Защо трябва да си толкова опърничава, момиче? Защо винаги си така упорита и подла?
— Какво значение има пък за теб, тъй или иначе? — попита Сюзан. — Ти си получи парите, нали? И ще вземеш още доста, след като той ме изчука.
Леля Корд, пребледняла от яд, се наведе през масата и я удари.
— Как си позволяваш да използваш тази дума в моята къща?
И тогава потекоха сълзите й — когато чу леля си да нарича къщата своя.
— Тя беше къщата на моя баща. Негова и моя. Ти беше сама и нямаше къде да отидеш, освен може би в Приюта, но той те прибра. Той те прибра, лельо!
Последните две парченца портокал още бяха в ръката й. Сюзан ги хвърли в лицето на леля си и се дръпна така яростно назад от масата, че столът й се разклати, наклони се и тя падна на пода. Сянката на леля й се надвеси над нея. Сюзан ужасено запълзя назад с разпиляна коса, ударената буза пулсираше, очите й бяха пълни със сълзи, а гърлото й пареше. Накрая успя да се изправи на крака.
— Ти, неблагодарно момиче! — извика леля й. Гласът й беше изпълнен с отрова. — След всичко, което направих за тебе и всичко, което стори за теб Харт Торин… Същият жребец, който се каниш да яздиш, е подарък от Харт за…
— ПАЙЛЪН БЕШЕ НАШ! — изпищя Сюзан, почти вбесена от безсрамното изопачаване на истината. — ВСИЧКИТЕ ТЕ БЯХА КОНЕТЕ, ЗЕМЯТА — НАШИ СИ БЯХА…