— Я не ми викай! — сряза я леля Корд.
Сюзан пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Тя отметна назад косата си, разкривайки червения белег върху бузата си. Кордилия трепна като го видя.
— Баща ми никога не би позволил това — продължи Сюзан. — Той никога нямаше да ме пусне да стана любовница на Харт Торин. Каквото и да чувстваше спрямо Харт като кмет… и като негов patrono… той никога не би позволил. И ти го знаеш. Знаеш го!
Леля Корд завъртя очи, след това с жест допря пръста си до слепоочието, сякаш искаше да покаже, че Сюзан е полудяла.
— Ти се Съгласи доброволно, мис. Да, точно тъй стори. И ако детинските ти капризи сега те карат да се откажеш от клетвата си…
— Аха — потвърди Сюзан. — Приех сделката, така беше. След като ти ме подкокоросваше ден и нощ, след като си изплака очите…
— Не съм плакала — изпищя поразена Кордилия.
— Толкова бързо ли забравяш, лельо? Аха, предполагам. Както тази вечер ще си забравила, че ме удари на закуска. Добре, аз не съм забравила. Ти плака, точно така, крещя и ми каза, че тебе те е страх, че може да ни изхвърлят от земята, след като вече нямаме легални права да я притежаваме, че ще останем на пътя. Плака пред мене и каза, че тебе…
— Спри да ми говориш така — изкрещя леля Корд. Нищо не я подлудяваше толкова, колкото да слуша от друг собствените си фрази. — Ти нямаш право да ползваш стария език, не повече, отколкото и да ползваш овчите ливади. Хайде, махай се!
Но Сюзан продължи. Гневът й беше достигнал връхната си точка и не можеше да бъде укротен.
— Ти плака и каза, че тебе и мене ще ни изхвърлят, ще ни пратят на запад, че никога повече няма да видим татковия дом в Хамбри… и тогава, когато бях достатъчно изплашена вече, ми заговори за сладкото малко бебче, което ще имам. Земята, която е наша по право, ще ни бъде върната. Конете, които са си наши, ще ни бъдат върнати. Като знак за честните намерения на кмета, аз получих кон, който сама съм обяздвала. И с какво съм заслужила тези неща, които и без друго са си мои, само дето сме загубили една хартия? Какво съм сторила, че той да ти дава пари? Как да удържа на обещанието си да спя с него, когато жена му след четиридесет години брак спи в края на коридора?
— Значи искаш парите, така ли? — попита леля Корд с гневна усмивка. — Тъй или иначе до тях опря? Взимай си ги тогава! Вземи ги, пази ги, харчи ги, дай ги на прасетата, не ме е грижа…
Тя се обърна към чантата си, която висеше близо до печката. Започна да рови в нея, но движенията й бързо изгубиха скоростта и сигурността си. От лявата страна на кухненската врата висеше овално огледало и в него Сюзан видя лицето на леля си. То изразяваше смес от омраза, недоволство и мъка.
— Остави, лельо. Виждам, че не ти се дават, пък и не бих ги взела Това са курвенски пари.
Леля Корд се обърна към нея с ужасено лице, беше напълно забравила за чантата си:
— Това не е курвенско, глупава патко! Та някои от най-великите жени в историята са били държанки, а някои от най-великите мъже са синове на държанки. Това не е курвенско!
Сюзан смъкна червената копринена блуза от закачалката и тя мигом прилепна към гърдите й, сякаш през цялото време беше копняла да ги докосне.
— Защо тогава той ми прати тези курвенски дрехи?
В очите на леля Корд блестяха сълзи.
Сюзан хвърли блузата към нея, както беше сторила с парченцата портокал. Тя падна в краката на Кордилия.
— Вдигни я и си я сложи, щом толкова ти харесва! Ти си разтваряй краката за него, щом ти харесва!
Тя се обърна и изхвърча през вратата. Полуистеричният крясък на леля й я догони:
— Хич не си мисли глупости, Сюзан! Глупавите мисли водят до глупави постъпки, а и за двете е вече късно. Ти прие…
Тя знаеше това. И колкото и бързо да препускаше Пайлън по Ската, тя не можеше да надбяга мислите си. Беше се съгласила без значение колко би се ужасил Пат Делгадо от бъркотията, в която се беше забъркала. Едно беше ясно: тя бе обещала, а обещанията трябва да се спазват. Тези, които не ги сдържат, отиват в Ада.
3
Тя позабави коня докато все още имаше достатъчно сили. Погледна зад себе си и видя, че са изминали почти миля. Пое си дълбоко дъх и издиша. За пръв път тази сутрин забеляза прекрасния ден — на запад чайките кръжаха в омарата, високите треви шумоляха около нея, имаше цветя във всяко сенчесто местенце. Навсякъде се носеше приспивното жужене на пчели. Звукът я успокои и тя вече беше в състояние да забележи още нещо… да го види и след това да го назове: