Тя се засмя… но простотата, с която говореше той накара смеха й да звучи фалшиво в собствените й уши.
— Господин Диърборн…
— Уил, моля те.
— Господин Диърборн — каза тя, търпеливо като учител, занимаващ се с глупав ученик, — самата идея е смешна. Само от една среща? От една целувка? Сестринска целувка? — сега тя беше тази, която се изчервява, но продължи нататък. — Такива неща стават в легендите, но не и в истинския живот. Очите му не се отклониха от нейните и там тя видя част от истината за Роланд: дълбоко романтичния му характер, погребан като великолепна жилка чужд метал в гранита на душата му. Той приемаше любовта по-скоро като факт, отколкото като цвете и това обезсмисляше и за двама им нейното усилие.
— Моля за извинение — повтори той. Имаше нещо като брутална грубост в него. Тя я възбуждаше, забавляваше и притесняваше едновременно. — Не те моля да отвърнеш на любовта ми, не става и дума за това. Ти ми каза, че си сложно обвързана… — сега погледът му се отклони и той се зазяпа надолу по Ската. Дори се разсмя. — Нарекох го глупак, нали? В лицето ти. Само че кой ли в крайна сметка е глупакът?
Тя не можа да се удържи да не се усмихне.
— Ти каза също, че си чул, че той се увличал по силни питиета и сладки момиченца.
Роланд докосна челото си с опакото на ръката си. Ако приятелят му Артър Хийт беше направил същото, тя щеше да го приеме като отчаян, комичен жест. Но не и при Уил.
Между тях настъпи мълчание, този път не така неловко. Двата коня, Ръшър и Пайлън, спокойно пасяха един до друг. „Ако бяхме коне, животът щеше да е много по-лесен“ — помисли си тя и се усмихна.
— Господин Диърборн, нали разбираш, че съм сключила сделка?
— Аха — той се усмихна, когато тя повдигна вежди в знак на учудване. — Не ти се подигравам, това е от диалекта… той просто се… изплъзва.
— Кой ти разказа за мен?
— Сестрата на кмета.
— Корал — тя сбърчи нос и реши, че отговорът не я изненада. Предположи, че и други биха могли да му обяснят положението и то в по-черни краски. — Значи разбираш… Тогава защо разговаряме? Защо ме търсиш? Мисля, че това те притеснява…
— Да — започна той, сякаш й обясняваше прост факт. — Притеснен съм, точно така. Когато те видя, не мога да разсъждавам трезво.
— Тогава най-добре ще е да не ме виждаш, да не говориш и да не мислиш за мен — гласът й беше едновременно остър и несигурен. Как е възможно да разговаря така спокойно, като през цялото време не откъсва очи от нея?
— Защо ми изпрати букета и онова писмо? Не беше ли наясно за неприятностите, които ще ми причиниш? Ако познаваше леля ми… Тя вече ме разпитва за теб, а ако узнае за онази бележка… или ни види тук заедно… — тя се огледа, проверявайки дали все още са незабелязани. Той се протегна и докосна рамото й, но тя го погледна косо, което го накара да се дръпне като опарен.
— Надявам се, че си ме разбрала — поясни той. — Това е всичко. А чувствата са си мои и ти не си отговорна за тях.
„Но аз съм! — помисли си тя. — Целунах те. Мисля, че съм повече от отговорна за начина, по който и двамата се чувстваме, Уил.“
— Съжалявам много за това, което казах, докато танцувах ме. Не би ли ме извинила все пак?
— Аха — отвърна, и ако той я беше взел в обятията си в този момент, нямаше да се възпротиви, независимо от последствията. Но той само свали шапката си и направи очарователен поклон.
— Благодаря, сай!
— Не ме наричай така! Мразя това обръщение. Казвам се Сюзан.
— Ще ме наричаш ли Уил?
Тя кимна.
— Добре. Сюзан, искам да те питам нещо, но не за да те нараня. Може ли?
— Аха, предполагам — каза тя войнствено.
— На страната на Сдружението ли си?
Тя го погледна, поразена. Това беше последният въпрос, който би очаквала да й зададе… но сега той я гледаше сериозно.
— Очаквах, че ти и приятелите ти ще броите крави, оръжия, копия и кораби, и кой знае какво още… Но не мислех, че ще пресмятате и поддръжниците на Сдружението.
Забеляза неговото изумление и леката усмивка, докоснала ъгълчетата на устните му. Този път усмивката го накара да изглежда по-възрастен. Сюзан обмисли отново какво беше казала, осъзна, че сигурно го е засегнала, и се изсмя леко и притеснено. — Леля ми от време на време изпада в „тебе“ и „вий“. Баща ми също така правеше. Идва от една секта на Древните, които се наричали Приятели.