— Знам. Ние все още си имаме Приятелски племена в моята част на света.
— Така ли?
— Да, или аха, ако това ти звучи по-добре, посещавал съм ги. И ми харесва начинът, по който Приятелите разговарят. Звучи прекрасно.
— Не и когато леля ми го прави — каза Сюзан, като се сети за спора около ризата. — Но да отговоря на въпроса ти. Аха, аз съм за Сдружението, предполагам. Защото баща ми беше. Ако ме попиташ дали съм твърдо със Сдружението, предполагам, че не. Виждаме и чуваме малко за тях тези дни. Повечето са слухове и истории, разнасяни от търговците и пътешестващите надалеч барабанчици. Сега вече няма железопътна линия… — тя сви рамене.
— Повечето от обикновените хорица, с които говорих, са на същото мнение. Но въпреки това твоят кмет Торин…
— Той не е мой кмет Торин — сопна се по-остро, отколкото възнамеряваше.
— Въпреки всичко кметът на Баронството Торин ни предлага всяка помощ, за която помолим, а и такава, която не сме искали. Трябва само да щракна с пръсти и Кимба Раймър изниква пред мен.
— Тогава не щракай — каза тя и се огледа. Опита се да се усмихне и да покаже, че се е пошегувала, но не постигна особен успех.
— Хората от града, рибарите, фермерите, каубоите… всички се изказват добре за Сдружението, но отчуждено. Въпреки това кметът, канцлерът му и членовете на Коневъдната асоциация — Ленгил, Гарбър и останалите…
— Знам ги добре.
— Те са извънредно ентусиазирани в подкрепата си. Когато спомена Сдружението пред шериф Авери той само дето не почна да танцува. Като че ли във всяко ранчо ни предлагат питие от специалната чаша на Илд…
— Питие? — попита тя, малко изумена. — Бира? Ракия?
— Също и вино, уиски и ликьор. Все едно че искат да нарушим клетвата си. Това не ти ли се струва странно?
— Аха, малко, но може и да е просто хамбрийско гостоприемство. В тези части, когато някой, особено млад мъж, каже, че е въздържател, хората не приемат думите му на сериозно.
— Ами тази жизнерадостна подкрепа към Сдружението сред господарите и работниците? Това как ти звучи?
— Странно.
Така си беше. Работата на Пат Делгадо изискваше почти всекидневен контакт с тези земевладелци и коневъди, тъй че тя, която се мъкнеше след баща си всеки път щом й позволеше, беше общувала доста с тях. Тя си ги представяше като студени хора, груби и непосредствени. Не можеше да си представи Джон Кройдън или Джейк Уайт да вдигат чашата на Артур Илд в сантиментален тост… не и посред бял ден, когато има още купища работа за вършене и животни за гледане.
Очите на Уил отново се взираха в нея, сякаш четеше мислите й:
— А кметът Торин не говори ли за нас, за мен и приятелите ми, когато сте насаме? Или това е въпрос, който нямам право да задавам? Предполагам, че е точно такъв…
— Всъщност не оставам насаме с него.
„Как го лъжеш! — помисли си мрачно, като си спомни как Торин я беше прегръщал в коридора след празненството, как й каза, че изгарял за нея. — Каква лъжкиня си само!“
— Във всеки случай, Уил, мнението на Харт за теб и приятелите ти едва ли би могло да ме засяга? Ти си вършиш работата и това е всичко. Ако ти помагат, защо не приемеш товари не бъдеш просто благодарен?
— Защото нещо куца тук — отговори той и сериозният му тон малко я изплаши.
— Куца? С кмета? И Коневъдната асоциация? За какво говориш?
Той се замисли и промълви:
— Ще ти се доверя, Сюзан!
— Не съм сигурна, че искам да ми доверяваш нещо повече от любовта си — каза тя.
Той кимна:
— И въпреки това бих се чувствал по-добре, ако можех да се доверя на някого. Можеш ли да ме разбереш?
Девойката кимна в знак на съгласие. Той пристъпи към нея:
— Погледни тук и ми кажи какво виждаш.
Тя погледна и сви рамене:
— Ската. Прекрасен както винаги. Това винаги е било любимото ми място в целия свят.
— Аха, прекрасен е, тъй си е. Какво друго виждаш?
— Табуни на бабуни! — тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той не отвърна на усмивката й.
— Табуни. Да. Но струват ли ти се колкото трябва да са? Ти си виждала коне по Ската през целия си живот. Достатъчно ли са? Помисли си внимателно!
— Не — отговори тя. — Не са колкото трябва.