— Твърде много или твърде малко? Кое от двете?
Тя се поколеба за момент, после въздъхна:
— Твърде много са. Прекалено много.
Уил Диърборн вдигна свитите си юмруци и здраво ги удари един в друг. Сините му очи сияеха:
— Знаех си. Просто си знаех!
8
Той попита:
— Колко коне има там?
— Под нас или на целия Скат?
— Само под нас.
Тя се вгледа внимателно, без всъщност да се опитва да брои. Това нямаше да свърши работа, само объркваше. Видя четири доста големи групи от по около двадесет коня във всяка да се носят през тревата почти като птиците в синьото небе над тях. Имаше още около девет по-малки групи, съставени от четворки и осморки…
— Сто и шестдесет? — попита той с тих, почти колеблив глас.
Тя удивена го погледна:
— Аха. Сто и шестдесет имах предвид. Абсолютно точно.
— И каква част от Ската виждаме? Четвърт? Една трета?
— Дори по-малко — възнагради го с мека усмивка. — Както, предполагам, ти е известно. Една шеста от цялото открито пространство, най-вероятно.
— И ако върху всяка шеста има по сто и шестдесет свободно пасящи коня, тогава…
Тя го изчака да изчисти.
— И колко още са в конюшните, обучават се или работят, как смяташ? — продължи той.
— По един на всеки три там долу. Може би и повече.
— Значи говорим за около хиляда и двеста коня. Всички годни за разплод, не мутанти.
Тя го погледна с лека изненада:
— Аха. Тук в Меджис почти няма мутанти… или в някое от другите Външни баронства, ако става въпрос.
— Значи чистокръвни са повече от три на всеки пет?
— Всичките са чисти. Разбира се, от време на време има някой урод, който трябва да бъде убит, но…
— Но не и един от всеки пет живородени?
Стреснатото й изражение беше достатъчен отговор:
— Кой ти каза такива глупости?
— Ренфрю. Каза ми също, че има около петстотин и седемдесет нормални коня тук в Меджис.
— Това е просто… — тя се изсмя смутено. — Просто лудост. Ако баща ми беше тук…
— Но не е — почти я прекъсна Роланд и гласът му беше сух като чупещо се клонче. — Той е мъртъв.
В началото като че ли не забеляза промяната в тона му. После, сякаш прозря намека му:
— Това с баща ми беше случайност. Разбираш ли, Уил Диърборн? Случайност. Ужасно неприятно, но е нещо, което се случва от време на време. Върху него падна кон. Оушън Фоум. Фран казва, че Фоум видял змия в тревата.
— Фран Ленгил ли?
— Аха — тя беше пребледняла. — Фран е яздил много мили с баща ми. Не бяха големи приятели, бяха от различни класи, но яздеха заедно. Някъде е прибрана пелената, която първата жена на Фран е направила за кръщенето ми. Те яздеха заедно по пътя. Не бих повярвала, че Фран Ленгил ще излъже за смъртта на баща ми, нито пък че би имал… нещо общо с това. Въпреки всичко тя със съмнение се взря надолу към препускащите коне. Толкова много. Прекалено много. Баща й би забелязал. А нейният баща би се зачудил за същото, върху което умуваше и тя сега: чии са допълнителните табуни?
— Така се случи, че Фран Ленгил и приятелят ми Стокуърт имаха спор за конете — каза Уил. Гласът му звучеше почти нормално, но изражението му беше странно. — Обсъждаха го на чиста вода, след като ни бяха предложили бира и ние я отказахме. Говориха горе-долу по начина, по който аз и Ренфрю беседвахме на приветствената вечеря при кмета Торин. Когато Ричард попита сай Ленгил колко са ездитните коне, той каза, че са към четиристотин.
— Глупости.
— Май си е така — съгласи се Уил.
— Не им ли е ясно, че конете са тук на открито, където можете да ги видите?
— Знаят, че тъкмо започваме. И сме се насочили към рибарите. Ще продължим около месец, сигурно така си мислят, преди да започнем да се навъртаме около конските табуни тук горе. А междувременно те ще се погрижат да… как да го кажа? Добре де, няма значение как го казвам. Не съм много добър с думите, но моят приятел Артър го нарича „мило презрение“. Те са оставили конете пред очите ни, мисля, защото не вярват, че ще разберем какво гледаме. Или защото мислят, че няма да повярваме на очите си. Много съм доволен, че те видях тук.
„Просто защото можех да ти преброя по-точно конете? Нима това е единствената причина?“