— Но вие ще трябва да преброите конете. Евентуално. Искам да кажа, че това сигурно е една от главните нужди на Сдружението.
Той я погледна така, сякаш беше пропуснала нещо очевидно. Накара я да се почувства неудобно.
— Какво? Какво има?
— Може би очакват допълнителните коне да ги няма, докато стигнем до тази част от Баронските неща.
— Да ги няма — къде!
— Не знам. Но това не ми харесва. Сюзан, нека си остане между нас двамата, става ли?
Тя кимна. Щеше да е лудост от нейна страна да каже на някого, че се е срещала с Уил Диърборн.
— Може и да се окаже, че е безсмислица, но ако не е, знаенето на този факт ще бъде опасно.
Което отново я върна към баща й. Ленгил беше казал на нея и на леля Корд, че Пат е бил хвърлен и след това Оушън Фоум е паднал върху него. Никоя от тях нямаше причини да се съмнява в историята му. Но Фран Ленгил също така беше казал на приятеля на Уил, че тук в Меджис има само четиристотин годни коня, а това си беше чиста лъжа.
Уил се обърна към коня си и тя се зарадва.
Част от нея желаеше той да остане, но вече бяха стояли тук горе твърде дълго. Нямаше причина да очаква някой да дойде и да ги види, но вместо да я успокои, тази мисъл я накара да се чувства по-нервна от всякога.
Той оправи стремето, висящо до ножницата на копието му (Ръшър изпръхтя, сякаш казваше „Време е да тръгваме“) и се обърна към нея. Тя се почувства странно, когато срещна погледът му и сега мисълта за ка беше прекалено силна, за да я отрече. Опита се да си каже, че това са глупости, чувство за вече преживявано, но не беше така. Беше все едно да откриеш път, който си търсил през цялото време.
— Има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Не ми харесва да се връщаме откъдето започнахме, но така трябва.
— Не — възпротиви се тя. — Приключихме с това.
— Казах ти, че те обичам и че ревнувам — за пръв път гласът му не беше добре овладян, засядаше в гърлото му. Тя се притесни, като видя, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. — Има и още. Още много.
— Уил, не искам да… — обърна се към коня си. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си. Не беше груб, но в действията му имаше решителност. Безпомощно се взря в лицето му и разбра, че не би могла да му се противи повече. Желаеше го така силно, че изпитваше болка. Би дала цяла година от живота си, за да може само да сложи длани на бузите му и да докосне кожата му.
— Липсва ли ти баща ти, Сюзан?
— Аха — прошепна той. — Липсва ми много.
— Моята майка ми липсва по същия начин — той я стискаше за раменете. Едното му око трепна и по бузата му като сребърна линия се спусна сълза.
— Мъртва ли е?
— Не, но нещо се случи. Във връзка с нея. На нея. Господи! Как мога да говоря за това, след като дори не зная как да мисля за това? По един или друг начин, тя е мъртва. Поне за мен.
— Уил, това е ужасно.
Той кимна.
— Последния път, когато я видях, тя ме гледаше по начин, който ще помня до гроба си. Със срам и любов, и надежда — всичко това беше изписано на лицето й. Срамът от това, което съм видял и знам за нея… Надежда, може би, че ще я разбера и ще простя… — той си пое дълбоко дъх. — През нощта на празненството, точно преди края на поредното блюдо, Раймър каза нещо смешно. Вие всички се смяхте…
— Ако съм го правила, то е защото би изглеждало странно, ако съм единствената, която не се смее — поясни Сюзан. — Не го харесвам. Мисля, че е подъл и противен.
— Всички се смяхте, а аз погледнах към другия край на масата. Към Олив Торин. И за момент си помислих, че това е майка ми. Изражението беше същото, разбираш ли. Същото, което видях сутринта, когато отворих погрешна врата в погрешно време, налетях на майка ми и…
— Стига! — изпищя тя и се дръпна назад от ръцете му. Всичко в нея се беше раздвижило — всички прегради, катинари и резета, които използваше, сякаш се топяха едновременно. — Спри, просто спри, не мога да те слушам да говориш така за нея!
Тя се протегна към Пайлън, но сега целият свят се беше превърнал в мокри шестоъгълници. Тя започна да хлипа. Усети ръцете му на раменете си, но не се съпротивляваше.
— Толкова ме е срам — каза тя. — Срам ме е и ме е страх, и съжалявам. Забравила бях лицето на баща си и… и…
„И никога няма да мога да го открия отново“, искаше да каже, но нямаше нужда от това. Той я спря с целувки. В началото тя просто се остави да бъде целувана… после започна да го целува и целуваше почти с ярост. Тя попи влагата от очите му, после прокара ръце по бузите му. Чувството беше великолепно: дори мекото дращене на брадата по кожата й беше прекрасно. Тя обви ръце около врата му, впила устни в неговите, притискаше го и го целуваше толкова силно, колкото можеше.