9
Това бяха най-хубавите целувки в целия му живот и той никога не ги забрави — мекото приплъзване на устните й, изпълнени с копнеж и вече не така срамежливи. Аромата на дъха й, сладките гънки на тялото й, притиснато към неговото. Той плъзна ръката си по лявата й гърда, стисна я леко и почувства как сърцето й ускорява ритъма си под пръстите му. Другата си ръка зарови в косата й и я прокара през нея. Никога не забрави мекотата й.
После тя се озова далеч от него, лицето й пламтеше от изчервяване и страст. С едната си ръка докосваше устните, които той беше целувал, докато ги прехапе. Тънка струйка кръв се стичаше от ъгълчето на долната. Очите й бяха широко разтворени и втренчени в неговите. Гръдта й се повдигаше и спадаше, като че ли току-що беше тичала. А между тях имаше привличане, каквото никога не беше изпитвал през живота си. Беше силно като река и разтърсващо като треска.
— Стига — каза тя с треперещ глас. — Стига, моля те. Ако наистина ме обичаш, не ме оставяй да наруша честта си! Дадох обещание. След като го изпълня, всичко може да се случи, предполагам… ако още ме искаш…
— Ще чакам вечно — отвърна той кротко. — И ще сторя всичко за теб, дори и да стоя встрани и да те оставя да отидеш при друг мъж.
— Тогава, ако ме обичаш, върви си. Моля те, Уил!
— Още една целувка.
Тя пристъпи напред, доверчиво вдигна лице към неговото и той разбра, че може да прави с нея каквото си поиска. Поне засега, тя не беше господарка на чувствата си, беше изцяло негова. Можеше да стори с нея това, което Мартин беше направил с майка му, ако го желаеше.
Тази мисъл разпръсна страстта му, превърна я в жарава под силен дъжд и угаси въглените един след друг.
Вместо страстната целувка, която беше искал, той нежно докосна с устни ъгълчето на устата й, където се стичаше кръвта. Целуна я, вкусвайки собствените си сълзи. Затвори очи и потръпна, когато ръката й докосна косата в основата на врата му.
— Няма да нараня Олив Торин за нищо на света — прошепна тя в ухото му. — Не повече, отколкото бих наранила тебе, Уил. Тогава не разбирах, а сега е твърде късно да оправя нещата. Но ти благодаря за това, че… че не взе каквото можеше. И ще те помня винаги. Ще помня какво е да ме целуваш. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, така смятам. Като да се слеят небесата и земята.
— И аз ще помня — той я проследи как се мята на седлото и си припомни оголените й крака да проблясват в мрака през нощта, когато я срещна. И внезапно разбра, че не може да я остави да си отиде. Протегна се напред и докосна ботуша й.
— Сюзан…
— Не — продума тя. — Моля те!
Той се отдръпна. Някак си успя.
— Това е наша тайна — каза тя. — Нали?
— Аха.
Усмихна се при тази дума… но усмивката й беше тъжна:
— Стой далеч от мен отсега нататък, Уил. Моля те. И аз ще стоя далеч от теб.
Той се замисли и отбеляза:
— Ако можем.
— Трябва, Уил. Налага се.
Препусна бързо. Роланд стоеше до стремето на Ръшър и я гледаше как си отива. Дори когато изчезна от погледа му зад хоризонта продължаваше да гледа.
10
Шерифът Авери, заместник Дейв и заместник Джордж Ригинс седяха на верандата пред шерифския офис и затвор, когато господин Стокуърт и господин Хийт (онзи идиотски птичи череп пак беше на рога на седлото му) преминаха спокойно край тях. Преди петнадесет минути беше иззвъняла камбаната по обед и шериф Авери предположи, че те са се запътили да обядват, вероятно в Милбанк или пък в „Почивката“, където сервираха нелоши порции за обяд. Авери предпочиташе по-калорични неща — половин пиле или парче телешко го устройваше напълно.
Господин Хийт ги поздрави с махване и усмивка:
— Добър ден, господа! Дълъг живот! Свеж бриз! Весела сиеста!
Те му махнаха и се усмихнаха в отговор. Когато двамата изчезнаха от погледа им, Дейв каза:
— Прекарали са цялата сутрин на доковете, брояха мрежите. Мрежите! Вярвате ли го?