— Дас, сър — отговори шериф Авери, отлепи задника си от люлеещото се кресло и изпусна шумна предобедна пръдня. — Дас, сър, вярвам. Аха.
Джордж каза:
— Ако не бяха пресрещнали така момчетата на Джонас, щях да си мисля, че са банда глупаци.
— Те едва ли биха възразявали — съгласи се Авери. Погледна към Дейв, който сега въртеше монокъла на края на панделката му и гледаше в посоката, в която изчезнаха момчетата. Имаше хора в града, които бяха започнали да наричат хлапетата от Сдружението „Малките ковчези“. Авери не беше сигурен какво означава това. Беше се намесил между тях и здравеняците на Торин, беше постигнал хем примирие между тях, хем получи златна монета от Раймър заради усилията си, но все още не знаеше… какво да ги прави?
— Денят, в който пристигнаха — каза на Дейв, — си мислеше, че са меки. Какво мислиш сега?
— Сега? — Дейв за последен път врътна монокъла си, после го намести на окото си и се загледа в шерифа. — Сега мисля, че може и да са малко по-твърди, отколкото предполагах.
„Да наистина — помисли си Авери. — Но твърд не означава умен, слава на боговете! Аха, благодаря ви за това, богове.“
— Гладен съм като бик, така си е — каза и се изправи. Наведе се, сложи ръце на коленете си и изпусна още една шумна пръдня. Дейв и Джордж се спогледаха. Джордж помаха с ръка пред лицето си. Шериф Херкимър Авери, баронски шериф, се изправи и изглеждаше едновременно облекчен и недоволен.
— Там има повече място, отколкото тук вътре — поясни той. — Хайде, момчета, да се поразходим надолу по улицата и да понапълним коремите.
11
Дори и залезът не можеше да подобри много изгледа от верандата на Бар Кей. Сградата беше Г-образна и верандата беше построена откъм късата страна. На нея бяха оставени точен брой столове: две тръстикови люлеещи се кресна и дървена пейка, към която беше прикована нестабилна облегалка.
Тази вечер Алан седеше в едно от креслата, а Кътбърт се беше наместил на пейчицата, която явно предпочиташе. На перилото, втренчен в сплесканата пръст пред вратата и към изгорените останки на къщата на Гарбьр, стоеше наблюдателят.
Алан беше уморен до смърт и въпреки че и двамата се бяха изкъпали в потока близо до западния край на имението, все още усещаше миризма на риба и водорасли. Бяха прекарали деня в броене на мрежи. Нямаше нищо против тежката работа, дори и ако беше монотонна, но възразяваше срещу безполезния труд. Какъвто беше точно този. Хамбри се делеше на две части — рибари и коневъди. Сред рибарите за тях нямаше нищо и след като прекараха три седмици с тях, и тримата го знаеха вече. Отговорите им бяха там на Ската, а не бяха успели да му хвърлят нищо повече от случаен поглед. По нареждане на Роланд.
Вятърът се усили и за момент можаха да доловят ниския, дрезгав, плачлив вой на изтъняването.
— Мразя този звук — отбеляза Алан.
Кътбърт, необичайно мълчалив и вглъбен тази вечер, кимна и каза само:
— Аха.
Те всички изразяваха съгласие така, да не споменаваме за „тъй си е“, „тъй си беше“ и „точно тъй“. Алан подозираше, че и тримата ще говорят за Хамбри дълго след като отърсят праха на градчето от ботушите си.
Зад тях се разнесе тропот на конски копита. Копитата на Ръшър.
Роланд спокойно зави зад ъгъла — и когато се появи, нещо сякаш цапардоса Алан като зловещо предзнаменование… вид предчувствие. Чу се плясък на крила, появи се тъмна сянка във въздуха и внезапно една птица кацна на рамото на Роланд. Той не подскочи, а само се поогледа. Стигна до коневръза и седна там с протегната ръка.
— Здравей! — каза меко и гълъбът стъпи на дланта му. За единия крак на птицата беше вързана капсула. Роланд я отвори и извади отвътре тънък свитък хартия.
— Здравей! — каза Алан и протегна ръка. Птицата кацна на нея. Докато Роланд слизаше от коня, Алан внесе гълъба в землянката, където под отворения прозорец бяха поставени клетките. Отвори средната и гълъбът, който тъкмо беше пристигнал, скочи вътре. Онзи отвътре излезе и зае мястото на първия. Алан затвори вратичката на клетката, заключи я, прекоси стаята и обърна възглавницата на нара на Бърт. Под нея се намираше плик с няколко празни хартиени ивици и малка писалка. Той взе една от ивиците и писалката, която си имаше собствено резервоарче с мастило и нямаше нужда от презареждане. След това се върна на верандата. Роланд и Кътбърт изучаваха развития свитък, който гълъбът беше донесъл от Гилеад. На него се намираше редица геометрични драскулки: