— Какво пише? — попита Алан. Кодът беше доста прост, но той не можеше да го възприеме директно или да го прочете от пръв поглед, както Роланд и Бърт бяха способни. Талантът на Алан (способностите му да проследява, лесният му достъп до докосването) беше в друга насока.
— Фарсън тръгва на изток — прочете му Кътбърт. — Силите са разделени, една голяма и една малка част. Видяхте ли нещо необичайно… — той погледна към Роланд, почти разколебан. — Нещо необичайно, какво значи това?
Роланд поклати глава. Не знаеше. Съмняваше се, че и хората, които бяха пратили съобщението (един от тях почти със сигурност беше и баща му) са наясно.
Алан връчи на Кътбърт хартията и писалката. С единия си пръст Бърт погали главичката на меко гукащия гълъб. Той размърда криле като че ли изгаряше от нетърпение да потегли на запад.
— Какво да напиша? — попита Кътбърт. — Същото ли?
Роланд кимна.
— Но ние видяхме необичайни неща. — каза Алан. — И знаем, че тук нещо не е наред. Конете… и това малко ранчо на юг, не си спомням името му…
Кътбърт се сети:
— Рокинг Ейч.
— Аха, Рокинг Ейч. Там имаше волове. Волове! Боже мили, никога не бях виждал такива, освен на картинка.
Роланд изглеждаше притеснен:
— Някой знае ли, че сте ги забелязали?
Алан нетърпеливо сви рамене:
— Не мисля. Там имаше говедари — трима или четирима…
— Четирима, аха — тихо добави Кътбърт.
— … но не ни обърнаха внимание. Дори когато виждаме разни неща, те си мислят, че не можем.
— Така и трябва да бъде — Роланд се обърна да погледне към залеза и Алан видя нещо на яката на ризата му. Дръпна го толкова бързо, че Роланд дори не го усети. „Бърт не би могъл да направи това“ — помисли си Алан не без известна гордост.
— Аха, но…
— Същото съобщение — повтори Роланд. Седна на най-горното стъпало и се загледа във вечерната червенина на запад. — Търпение, господа Ричард Стокуърт и Артър Хийт. Знаем това-онова и вярваме в разни други работи. Но дали Джон Фарсън ще измине целия този път само за да се снабди с коне? Не мисля така. Не съм сигурен, конете са ценни, аха, тъй си е… но не съм сигурен. Така че ще почакаме.
— Добре, добре, същото съобщение — Кътбърт разпъна парчето хартия на перилото на верандата и надраска на него няколко малки серии символи. Алан можеше да разчете това съобщение. Беше виждал същата последователност вече няколко пъти, откакто бяха дошли в Хамбри. — „Съобщението получено. Добре сме. Няма нищо за съобщаване засега.“
Листчето беше сложено в капсулата и привързано за крака на гълъба. Алан слезе по стъпалата, застана до Ръшър (все още очакващ търпеливо да го разседлаят) и подхвърли птицата към гаснещия залез:
— Напред!
Тя се издигна и изчезна с едно плясване на крилете. Можеха да я видят само за малко — тъмен силует на фона на тъмнеещото небе.
Роланд седеше загледан нататък. Замечтаното изражение все още си беше на лицето му. Алан откри, че се чуди дали Роланд е взел правилно решение тази вечер. Никога в живота си не беше помислял такова нещо. Нито пък беше очаквал да му се случи.
— Роланд?
— Хмм? — промърмори като човек, потънал в дълбок сън.
— Ще го разседлая, ако искаш — кимна към Ръшър. — И ще го изтрия.
Отговор не последва доста време. Алан тъкмо се накани да попита отново, когато Роланд каза:
— Не. Аз ще го направя. След една-две минути — и отново се зазяпа в залеза.
Алан се изкачи по стъпалата към верандата и седна в креслото. Бърт се беше настанил на обичайното място на пейчицата. Сега стояха зад Роланд и Кътбърт погледна въпросително към Алан.
Той му подаде онова, което беше свалил от яката на Роланд. Беше дълъг косъм с цвят на тъмно злато. От лицето на Бърт беше ясно, че знае чии е. Откакто бяха пристигнали в Хамбри, бяха срещнали само едно момиче с дълга руса коса. Двамата се спогледаха. В очите на Бърт Алан видя тревога и насмешка едновременно.
Кътбърт Алгууд вдигна показалец към слепоочието си и се престори, че дърпа спусък.
Алан кимна.
Седнал на стъпалата пред тях, Роланд продължаваше да наблюдава гаснещия залез със замечтани очи.