ОСМА ГЛАВА. ПОД ЛУНАТА НА ТОРБАЛАН
1
Градчето Рици, почти на четиристотин мили на запад от Меджис, не беше нищо особено. Рой Дипейп го достигна три нощи преди Луната на Торбалан, наричана Късна лятна луна от някои, да се напълни. И го напусна на следващия ден.
Рици беше мизерно миньорско градче на източния склон на планините Ви Кастис, на около петдесет мили от ръба Ви Кастис. Градът имаше само една улица, превърнала се в езеро от кал три дни след първите есенни бури. Там се намираха „Мечите и костенуркови търговски и смесени стоки“, откъдето „Ви Кастис Къмпани“ беше забранила на миньорите да пазаруват, както и магазин на компанията, откъдето биха пазарували само нещастници. Имаше смесен затвор и Градска Заседателна Палата с бесило-вятърна мелница отпред, шест бара, работещи с пълна пара.
Рици беше като грозна сведена глава между двата масивни хълма. На юг над града се намираше разровеният склон, където Компанията заселваше миньорите си. На север бяха самите мини — неподсигурени груби шахти, които се спускаха на петдесет фута надолу и там се разклоняваха. Отвън приличаха на дупки, вкопани в голата камениста почва.
Някога мините са били частна собственост, но сега този период беше отминал и всички бяха управлявани от „Ви Кастис Къмпани“. Дипейп знаеше подробностите, защото Големите ковчези бяха участвали в прогонването. Това стана точно след като се беше присъединил към Джонас и Рейнолдс.
Паметта понякога му изневеряваше, но винаги, когато докоснеше ранения си пръст, си спомняше за Диърборн, Стокуърт и Хийт. Искаше да ги види мъртви в редица, с ръце, разперени като парцалените кукли на малко момиченце.
По изгрев Дипейп премина по единствената улица на Рици, подкара коня си в тръс по склона на първия хълм и спря на върха, за да хвърли последен поглед назад. Предната нощ беше разпитвал старото копеле в „Хатиган“. Докато яздеше, си припомни стария негодник. Беше се отнесъл доста честно с него, както прецени. Беше му обещал награда и беше платил за получената информация.
— Мхм — промърмори Дипейп. — Мисля, че старият парцал няма право да се оплаква.
Той лесно проследи пътя на младоците. Бяха се движили на изток по Великия път и навсякъде бяха правили впечатление. И в това нямаше нищо чудно: млади мъже с добри коне, без белези по лицата, без татуировки на регулатори по ръцете, с хубави дрехи на гърба, скъпи шапки на главите… Бяха ги запомнили особено добре в баровете и странноприемниците, където не си поръчваха силни питиета, нито бира. Все едно идваха от по-ранни, по-добри времена.
„Пикай в лицата им — помисли си Дипейп, докато яздеше. — Господин Артър Ха-Ха-Хийт остава за накрая. Ще си запазя достатъчно пикня да те удавя в нея.“
Бяха ги забелязвали, но нямаше да е достатъчно, ако се върнеше в Хамбри само с толкова. Джонас най-вероятно щеше да му откъсне носа. И щеше да си го е заслужил. Въпросът беше в какво друго са замесени те?
Беше влязъл в два други бара, преди да се навре при „Хатиган“. Поръча си още една бира и се приготви да заговори бармана.
Случайно дочу старчески глас, предизвикващ главоболие. Приказваше за старите дни, както винаги правят дъртите копелдаци, и за това как светът се бил преместил, както и колко по-добре са били нещата, когато той бил момче. След това каза нещо, при което Дипейп наостри уши: как старите дни щели да се върнат, защото не бил ли видял трима млади лордове преди по-малко от два месеца и дори купил на единия от тях питие, пък дори и да било газирана сода?
— Ти не би отличил млад лорд от млад бездомник — подхвърли една мацка, която май имаше само четири зъба, останали в очарователната й уста.
Всички се разсмяха. Старият негодник се огледа и въздъхна:
— Знам, добре де. Забравил съм повече, отколкото някога ще научите, тъй си е. Но поне един от тях беше от рода на Илд, защото го видях в чертите на лицето му… така ясно, както виждам сбръчканите ти цици, Джолейн. — Тогава старият негодник дръпна блузата на проститутката и изля остатъка от бирата си вътре. На свой ред тя грабна халбата и я разби в главата му.
— Махай се оттук! — кресна тя и го бутна към вратата. Няколко яки ритника от миньорите наоколо му помогнаха да се изнесе.
Дипейп излезе след него и му помогна да се изправи.
— Те нямат уважение — потвърди тъжно старото копеле. — Нито разбират, също тъй.