— Аха, тъй си е — каза Дипейп, който още не беше успял да изчисти акцентите на крайбрежието и Ската от речта си.
Старото копеле стоеше полюлявайки се, гледаше към него и бършеше безполезно кръвта, която се стичаше по съсухрените му бузи от разсечения скалп:
— Синко, ще ми купиш ли едно питие? Помни лицето на баща си и дай на стареца едно питие!
— Не съм много по благотворителността, старче — отговори Дипейп. — Но може и да си спечелиш колкото за едно питие. Ела тук в офиса ми и да видим ще стане ли.
Той поведе старото копеле обратно през улицата по дъсчената настилка, примъквайки го покрай черните люлеещи се врати със златни потоци светлина.
— Твойто офисче — изкиска се старецът, когато Дипейп го поведе по алеята към дъсчената ограда с купчини боклуци в далечния край. Вятърът вееше и пълнеше носа на Дипейп с миризма на сяра и карбид от мините. От дясната им страна звуците от пияната оргия се лееха през стената на „Хатиган“. — Твоят офис, добре казано.
— Аха, офисът ми.
Старецът го погледна, облян в лунната светлина, която се носеше по небето над алеята:
— Да не си от Меджис? Или Тепачи?
— Може от едното, може и от другото, а може и да не съм.
— Познавам ли те? — старецът се взря още по-внимателно в него, изправен на пръсти, като че ли очакваше целувка.
Дипейп го избута встрани:
— Не се ври така, татенце!
Въпреки всичко се чувстваше доста окуражен. Той, Джонас и Рейнолдс бяха тук преди и ако старецът можеше да си спомни лицето му, сигурно не приказваше глупости за трите хлапета, които е видял далеч по-скоро.
— Разкажи ми за тримата млади лордове, тате. — Дипейп почука по стената на „Хатиган“. — Тия вътре може и да не се интересуват, обаче аз…
Старецът се втренчи в него с мътен, пресметлив поглед:
— Дали пък няма да получа парче метал?
— Мхм — промърмори Дипейп. — Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще ти дам метал.
— Злато?
— Разкажи ми и ще видиш.
— Не, сър. Плащането първо, приказката после.
Дипейп го стисна за ръката, завъртя я и изви китката му, която беше като сноп пръчки, опрени в кльощавите рамене на стареца:
— Продължавай да ме дразниш, татенце, и ще ти счупя ръката!
— Пусни ме! — изпищя безпомощно старият негодник. — Пусни ме, вярвам в благородството ти, млади сър, щото имаш благородно лице! Да! Да, наистина!
Дипейп го пусна. Старият негодник войнствено го огледа, потривайки рамото си. На лунната светлина засъхналата по бузата му кръв изглеждаше черна.
— Трима бяха, точно тук — каза той. — Хлапета с висок произход.
— Хлапета или лордове? Кое от двете, татенце?
Старото копеле обмисли внимателно въпроса. Дупката в главата, нощният въздух и извиването на ръката май му бяха върнали здравия разум, поне временно.
— И двете, струва ми се — заключи. — Единият със сигурност беше лорд, все едно дали ония вярват или не. Защото видях баща му, а баща му носеше пистолети. И не такива мизерни като твоите, ами истински пистолети, каквито е виждал само баща ми като дете. Големи и с дръжки от сандалово дърво.
Дипейп се втренчи в стареца, възбудата му нарасна… „Държат се като стрелци“ — беше казал Джонас, когато Рейнолдс възрази, че са твърде млади. Сега му се струваше, че шефът е бил прав.
— Дръжки от сандалово дърво? — учуди се той. — От сандалово дърво, татенце?
— Аха — старецът забеляза възбудата му и видимо се възгордя.
— Стрелец, имаш предвид. Бащата на единия от младежите е носел големи пушкала.
— Ахм, стрелец. Един от последните лордове. Родът си отива сега, но моят баща ги е познавал добре. Стивън Дисчейн от Гилеад. Стивън, синът на Хенри.
— А този, който си видял наскоро…
— Синът му, внукът на Хенри Слабия. Другите също изглеждаха благородни, биха могли и да произхождат от родовете на лордове, но този, който видях идва директно от Артур Илд, от една или друга страна. Сигурен съм както знам, че ходя на два крака. Заслужих ли си вече метала?
Дипейп понечи да потвърди, но осъзна, че дори не знае кой от тримата има предвид дъртия. — Трима млади мъже — подчерта той, — трима аристократи. И имаха ли те пистолети?
— Не там, където могат да ги видят, във всеки случай — каза старецът и грозно се изсмя. — Но имаха, о, да. Сигурно скрити в одеялата им. Готов съм да се закълна.