— Аха — каза Дипейп. — Предполагам, че би се заклел. Трима младежи и единият е син на лорд. На стрелец, както смяташ. Стивън от Гилеад.
Името му се струваше познато, охо, тъй си беше.
— Стивън Дичейн от Гилеад, точно така.
— И как се представи този млад лорд?
Старото копеле тревожно се намръщи в усилие да си спомни:
— Диърфилд? Диърстайн? Не се сещам точна…
— Добре, добре, познавам го. И ти си спечели метала.
— Така ли? — старецът отново се приближи, дъхът му беше кисело-сладък от плевела. — Злато или сребро? Какво е то, приятелю?
— Стомана — отвърна Дипейп, извади пистолета си и стреля два пъти в гърдите на стареца. Всъщност му правеше услуга.
Сега се връщаше в Меджис. Щеше да пътува много по-бързо като не се налага да задава въпроси.
Чу се плясък на криле над главата му. Един гълъб (тъмносив, с бял пръстен около врата) кацна на една скала точно пред него, като че да си отдъхне. Странна птичка. Не, помисли си Дипейп, не е див гълъб. Нечий избягал любимец? Не можеше да си представи кой в това забравено от Бога кътче на света би могъл да отглежда друго, освен полудиво куче. Във всеки случай, печен гълъб щеше да му подейства добре, когато спре да нощува.
Дипейп извади пистолета си, но преди да успее да спусне предпазителя, гълъбът полетя на изток. Дипейп все пак стреля след него. Понякога човек има късмет… не и този път. Гълъбът се наклони леко, после изправи линията на полета си и изчезна в посоката, в която се движеше самият Дипейп. Той се изправи на седлото без да губи самообладание. Беше сигурен, че Джонас ще е много доволен от откритията му.
2
Три дни след като Рой Дипейп беше напуснал Рици и беше поел обратно към Хамбри, Роланд, Кътбърт и Алан яздеха първо по дългия склон на Ската и после в пустеещите земи, които жителите на Хамбри наричаха Лошите треви. Пред тях, след като веднъж излязоха на открито, ясно се виждаха оронени и ерозирали възвишения. В средата им се намираше тъмна пропаст с гладки ръбове.
От края на Ската до скалите имаше около шест мили. На третата четвърт от пътя минаха край истинско природно чудо — стърчаща нагоре скала, която приличаше на отрязан до първата фаланга пръст. Под нея имаше малка, прилична на бумеранг полянка и когато Кътбърт извика диво, за да чуе ехото на гласа си, групичка дърдорещи ЖИВОТИНЧЕТА изскочи от тревата и хукна на югоизток към Ската.
— Това е Висящата скала — поясни Роланд. — В основата й има изворче — единственото в този район, както казват.
Това бяха единствените думи, които си размениха по време на ездата. Кътбърт и Алан обаче си отдъхнаха. През последните три седмици те правеха едно и също. На Роланд му беше лесно да каже, че трябва да изчакат, да обръщат най-голямо внимание на неща, които нямат значение и да броят онова, което забелязват с периферното си зрение. Не можеха да вярват на замечтания си и напоследък разсеян приятел. Не откриха повече руси косми по яката му и тази вечер той повече приличаше на себе си, като че ли беше оставил онова абстрактно палто вкъщи. Поне временно. А може би и за постоянно, ако имаха късмет. Можеха само да изчакват. В края на краищата ка щеше да си каже думата, както винаги.
На миля или някъде толкова от скалите, силният морски бриз, който беше духал в гърбовете им през цялото време, внезапно спря и те чуха тих, немузикален писък, идващ откъм дупката, която наричаха Айболт каньон. Алан дръпна юздите, смръщен като човек, който е захапал неочаквано кисел плод. Това, за което се сети, беше шепа остри камъчета, стискани и търкани едно в друго в силна длан. Над каньона кръжаха привлечени от звука птици.
— Наблюдателят не го харесва, Уил — каза Кътбърт и почука с кокалчета по птичия череп. — На мен също не ми допада. За какво сме тук?
— Да броим — отговори Роланд. — Пратиха ни да броим всичко и да отбелязваме всичко, а това е нещо, което става за броене и отбелязване.
— О, да. Хиляда шестстотин и четиринадесет риболовни мрежи, седемстотин и десет малки лодки, двеста и четиринадесет големи лодки, седемдесет вола, за които никой не споменава и, на север от града, едно изтъняване. Каквото и да е това.
— Ще трябва да разберем — каза Роланд.
Навлязоха в звука и въпреки, че не им хареса, никой не предложи да се върнат назад. Бяха изминали целия път до тук и Роланд беше прав — това им беше работата. Освен това ги глождеше любопитство.