Входът на каньона беше доста солидно преграден с храсти, както Сюзан беше казала на Роланд. През средата на храсталаците имаше пътека, която беше прекалено тясна за конете и при гаснещата светлина Роланд не виждаше почти нищо.
— Ще влизаме ли вътре? — попита Кътбърт. — Нека в протокола се отбележи, че съм против, макар че не се каня да вдигам бунт.
Роланд нямаше намерение да ги прекарва през храстите и към източника на звука. Не и при условие, че имаше само смътна представа какво е изтъняване. Беше задал няколко въпроса за него през последните седмици, но получи малко полезна информация. „Бих стоял по-далечко“ — беше съветът на шериф Авери. До момента най-ценно беше наученото от Сюзан в нощта, когато я срещна.
— Кротко, Бърт. Няма да влизаме.
— Добре — меко добави Алан.
Роланд откри, че колкото по-дълго си в близост до Айболт каньон, толкова по-дълбоко се вмъква стърженето в мозъка ти. Влиза в ушите, но и в зъбите ти — вибрира като нервен възел в гръдния кош и сякаш прояжда меката и деликатна тъкан зад очите. А най-вече се пъха в мозъка ти и ти казва, че всичко, от което някога си се страхувал, е точно зад следващия завой на пътеката.
След като веднъж достигнаха равната и гладка земя в края на пътеката светлината беше почти угаснала и когато слязоха от седлата и приближиха до ронещия се ръб на каньона, виждаха само сенки.
— Не е добре — каза с отвращение Кътбърт. — Трябваше да си тръгнем по-рано, Роланд… Уил, исках да кажа. Какви глупаци сме!
— Щом искаш, тук горе мога и да съм Роланд за теб. Но трябва да видим това, за което сме дошли и да го преброим — едно изтъняване, както сам каза. Само почакай.
Те чакаха и след двадесетина минути Луната на Торбалан се издигна над хоризонта — перфектна лятна луна, грамадна и оранжева. На лицето й ясно можеше да се види Торбалан, който идваше от Нищото с торба пищящи души. Сгърченият силует беше съставен от мътните сенки. Зад него оранжевата светлина сияеше като адски огън.
— Брр — потръпна Кътбърт. — Това е гнусен начин да видиш що за звук идва от дълбините.
Но въпреки това останаха на местата си докато луната се издигна в небето и премина в сребристо. Най-сетне беше горе-долу достатъчно високо, за да хвърли мрачната си светлина в Айболт каньон. Трите момчета се взряха надолу. Роланд не беше сигурен за приятелите си, но не мислеше, че би могъл да проговори, дори ако му се налага.
„Задънен каньон, много къс и със стръмни стени“ — беше казала Сюзан и описанието й се оказа съвсем точно. Тя също беше обяснила, че Айболт изглежда като комин, обърнат настрани и Роланд предположи, че това също е истина, ако си представиш, че падналият комин би могъл малко да се пречупи и да се срути, изкривен в средата.
До тази извивка каньонът беше съвсем нормален. Стените бяха прекалено стръмни за катерене, освен може би на едно място точно след малкия крив завой. Там Роланд забеляза нещо като пукнатина нагоре по стената на каньона, с достатъчно опорни точки по нея. Нямаше истинска причина да отбелязва това, но просто го направи, както щеше да търси потенциални пътища за бягство през целия си живот.
Зад завоя дъното на каньона се превръщаше в нещо, което никой от тях не беше виждал преди… и когато се върнаха в землянката след няколко часа, бяха съгласни, че не са съвсем сигурни какво точно са видели. Задната част на Айболт каньон беше залята от зловеща сребриста течност, от която се издигаха струйки дим или мъгла. Течността сякаш се движеше леко, плискайки се в стените, които я обграждаха. По-късно щяха да открият, че и течността, и мъглата са светлозелени. Лунната светлина ги правеше сребристи.
Докато гледаха, една тъмна летяща фигура се плъзна надолу към повърхността на изтъняването. Преследваше нещо във въздуха и след това отново се опита да се издигне. За секунда скимтящият, бърборещ вой се усили и се превърна почти в глас. Свали птицата от въздуха и я дръпна надолу. Зеленикаво просветване, късо и нефокусирано, пробяга по повърхността на изтъняването като електричество и изчезна.
Трите момчета ужасено се спогледаха.
„Скачай, стрелецо!“ — внезапно се чу един глас. Беше гласът на изтъняването, но и този на баща му, а също и на Мартин заклинателя, Мартин съблазнителя. А най-страшното от всичко беше и неговият собствен глас.