„Скачай и остави всичките си грижи. Тук няма да те притеснява любов към момичета, няма да обременяват детската ти душа погребения на изгубени майка. Ще имаш само покой в средата на вселената — само мазна сладост на гниеща плът.“
„Ела, стрелецо. Стани част от изтъняването.“ С унесено изражение и празни очи, Алан се насочи към ръба на скалата, десният му ботуш беше толкова близо до края, че токът пръскаше малки облачета над бездната и пращаше надолу малки камъчета. Преди да направи и пет стъпки, Роланд го хвана за колана и го дръпна грубо назад.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Алан го погледна с поглед на сомнамбул. Очите му се изясняваха, но бавно.
— Не знам… Роланд.
Под тях изтъняването виеше, ръмжеше и пееше. Имаше и друг звук, също така — напевно, мазно мърморене.
— Аз знам — каза Кътбърт. — Знам накъде сме тръгнали всичките. Към Бар Кей. Хайде, да се махаме оттук — умолително погледна към Роланд. — Ужасно е!
— Добре.
Но преди да ги поведе надолу по пътеката, той пристъпи до ръба и погледна към мътното сребърно езеро долу:
— Отчитам — отбеляза предизвикателно, — отчитам едно изтъняване. — После, като понижи глас, добави: — И проклето да е!
3
Настроението им се възвърна по обратния път. Морският бриз беше прекрасен и живителен след мъртвешката миризма на каньона и изтъняването.
Докато яздеха по Ската Алан каза:
— Какво ще правим сега, Роланд? Имаш ли представа?
— Не. Честно казано, не знам.
— За начало може да вечеряме — весело предложи Кътбърт и почука за подкрепа кухия череп на наблюдателя.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да — съгласи се Кътбърт. — Но ще ти кажа нещо, Роланд…
— Уил, ако обичаш. Сега сме отново на Ската и нека бъда Уил.
— Аха, добре. Ще ти кажа нещо, Уил. Не можем да продължаваме с това броене на мрежи, кораби, станове и колела. А вярвам, че да се правим на глупаци ще е доста по-трудно, като стигнем до конете.
— Да — съгласи се Роланд, спря Ръшър и погледна назад откъдето бяха дошли. — Но ще ви кажа отново и на двамата, че не става въпрос само за конете. Дали на Фарсън му трябват? Сигурно. Както и на Сдружението. Воловете също. Но коне има навсякъде — може би не така добри като тези, но всяка стряха е добра при буря, както казват. Тъй че, ако не са конете, какво ще е? Докато не разберем, или докато не решим, че никога няма да научим, продължаваме както досега.
Част от отговора ги чакаше в Бар Кей. Беше кацнал на коневръза и кисело въртеше опашка. Когато гълъбът скочи в дланта на Роланд, той видя, че едното от крилете му е странно наранено. Някакво животно — вероятно котка — се беше приближило достатъчно близо, за да го одере, реши той.
Бележката, привързана за крака му, беше къса, но обясняваше доста от онова, с което не бяха наясно.
„Ще трябва да я видя отново“ — помисли си Роланд след като прочете писмото и почувства прилив на задоволство. Пулсът му се ускори и той се усмихна под студената сребърна светлина на Луната на Торбалан.
ДЕВЕТА ГЛАВА. СИТГО
1
Луната на Торбалан започна да избледнява — щеше да отнесе по-горещата и весела част от лятото със себе си, когато си отиде. Следобед, четири дни след пълнолуние, старият ратай от кметския дом (Мигел беше живял там много преди Харт Торин и щеше вероятно да продължи да си живее след като Торин се върне в ранчото си) стигна до къщата, която Сюзан делеше с леля си. Водеше великолепен кафяв кон. Беше вторият от трите, обещани от кмета и Сюзан веднага разпозна Фелиша. Кобилата беше една от любимките от детството й.
Сюзан прегърна Мигел и го целуна. Широката усмивка на стареца би разкрила всичките му зъби, ако му бяха останали такива.
— Хиляди благодарности, бащице — каза му тя.
— За нищо — отвърна той и й връчи повода. — Това е авансов дар от кмета.
Тя го наблюдаваше как се отдалечава и усмивката лека — полека изчезна от устните й. Фелиша стоеше търпеливо до нея, тъмнокафявата й козина блестеше като сън на лятна светлина. Но не беше сън. Приличаше на такъв в началото. Сега вече беше попаднала в капан. Фелиша не беше подарък, нито пък Пайлън — те бяха постъпково изпълнение на договора, който тя беше сключила. Леля Корд би се шокирала, но Сюзан знаеше истината.