Когато Сюзан поведе подаръка си (който всъщност беше върната собственост от нейна гледна точка) към конюшнята, леля Корд стоеше на кухненския прозорец. Викна нещо весело относно коня, който бил хубаво нещо и че грижите за него ще дават на Сюзан по-малко време за глупости. Сюзан усети надигащ се в гърлото й остър отговор и го преглътна. Помежду им беше настъпило враждебно примирие откакто се бяха карали за ризата и Сюзан не искаше първа да го нарушава. Твърде много проблеми се бяха струпали върху главата и сърцето й. Помисли си, че при още един спор с леля си може просто да я смачка като сухо клонче под ботуша си. На около десет години беше попитала баща си защо е толкова мълчалив и той й отговори: „Защото често мълчанието е злато“. Това я беше озадачило тогава, но сега го разбираше по-добре.
Настани Фелиша до Пайлън, изтри я и я нахрани. Докато кобилата дъвчеше овес, Сюзан провери копитата й. Не й харесаха подковите, които конят носеше, тъй че тя свали от гвоздея до вратата торбата на баща си, преметна презрамката през рамо и извървя двете мили до Конюшнята и Чудесната ковачница на Хуки. Кожената торба до бедрото й върна спомена за баща й по начин толкова свеж и ясен, че мъката я сграбчи отново и й се доплака. Помисли си как би се възмутил той от положението, в което се намираше, дори би се отвратил. И Уил Диърборн щеше да му хареса, беше сигурна — да му хареса и да го одобри за нея. Това я натъжи още повече.
2
Знаеше как да слага подкови и дори се наслаждаваше на това, когато беше в добро настроение — беше мръсна, проста работа, винаги беше възможно да те ритнат здравословно в ребрата, та това да разсее скуката и да те върне в реалността. Но за правенето на подкови не знаеше нищо и нямаше намерение да научава. Брайън Хуки ги майстореше някъде там отзад в ковачницата си. Сюзан лесно подбра четири нови с подходящ размер. Миризмата на коне и прясно сено я зарадва. Конюшнята и ковачницата на Хуки изглеждаха наистина страхотно. Като погледна нагоре, тя не видя нито една дупка в покрива. Времената май бяха добри за Хуки.
Той оправи подковите за нула време. Когато Сюзан се помъчи да обсъди заплащането, той се засмя и отвърна, че знае, че тя ще уреди сметките си веднага щом може, ако е рекъл Бог. Не би се отнасял така безгрижно дори към дреболия като четирите подкови само допреди година, но сега тя беше най-добрата приятелка на кмета Торин и нещата се бяха променили.
Следобедното слънце я заслепи след сумрака в ковачницата на Хуки. В последния момент успя да забележи някакъв силует на фона на светлината и след това се сблъска с него достатъчно силно, за да издрънчат зъбите й и новите подкови на Фелиша. Щеше да падне, ако не я бяха прихванали здравите ръце, които бързо се протегнаха и я сграбчиха за раменете. До този момент очите й вече се бяха приспособили и тя с удивление и недоволство видя, че младият човек, който едва не я беше съборил в праха, беше един от приятелите на Уил — Ричард Стокуърт.
— О, сай, моля за извинение! — каза той, изтърсвайки ръкавите й, сякаш наистина я беше съборил. — Добре ли сте? Наистина ли сте добре?
— Добре съм — отговори тя с усмивка. — Моля, не ми се извинявайте! — Почувства внезапно желание да го целуне по устата и да каже: „Предай това на Уил и му кажи, че няма значение какви съм ги приказвала! Кажи му, че там, откъдето идва тази, има още хиляди! И му кажи да дойде и да ги вземе всичките!“
Вместо това си представи смешната картинка как Ричард Стокуърт целува Уил по устата и му казва, че това е от Сюзан Делгадо. Започна да се киска. Сложи ръце на устата си, но това не свърши работа. Сай Стокуърт й се усмихваше в отговор… несигурно и предпазливо. „Той сигурно си мисли, че съм луда… Такава съм! Луда съм!“
— Добър ден, господин Стокуърт — каза тя и го подмина, за да запази сериозно изражението си.
— Добър ден, Сюзан Делгадо — подвикна й той в отговор.
Тя се огледа едва когато беше на петдесетина ярда нататък по улицата, но него вече го нямаше. Не беше влязъл при Хуки, помисли си тя. Чудеше се какво ли е правил господин Стокуърт в тази част на града.
След около час и половина, когато извади новите подкови от торбата на баща си, откри отговора. Между две от подковите имаше пъхнато нагънато листче хартия и още преди да го отвори тя знаеше, че сблъскването й с господин Стокуърт не е било случайност.
Разпозна почерка на Уил — същия като на бележката от букета.