— Когато беше там, видя ли онези, дето се наричат Големите ковчези?
— Видях Джонас и онзи с палтото да си говорят в двора — отговори тя.
— Не и Дипейп? Червенокосия?
Тя поклати глава.
— Знаеш ли как се играе на Обсада, Сюзан?
— Аха. Баща ми ми показа, когато бях малка.
— Тогава знаеш как червените се подреждат от едната страна на дъската, а белите от другата. Как се скупчват около укреплението и се наместват едни спрямо други, за да подобрят защитата. Това, което се случва в Хамбри сега, е почти същото. И, както в играта, сега е най-важно кой пръв ще излезе иззад прикритието. Разбираш ли? Тя кимна веднага:
— В играта първият, който излезе зад укреплението става уязвим.
— Също и в живота. Винаги. Но понякога дори да останеш зад прикритието е трудно. Приятелите ми и аз вече преброихме почти всичко, което можем да си позволим. Да броим остатъка…
— От конете на Ската, например.
— Аха, точно тъй. Да ги преброим ще е да излезем иззад прикритието. Или воловете за които знаем…
Веждите й се повдигнаха:
— Няма волове в Хамбри. Трябва да сте сгрешили нещо.
— Няма грешка.
— Къде са?
— В Рокинг Ейч.
Сега веждите й се смъкнаха и се сключиха в замислена гримаса:
— Това е ранчото на Лаело Раймър.
— Аха, братът на Кимба. Но това не са единствените скрити съкровища в Хамбри напоследък. Има допълнителни каруци, повече хамути, укрити по хамбарите на членовете на Коневъдната асоциация, допълнителни хранителни запаси…
— Уил, не…
— Да. Всичко това и много повече. Само че да ги преброим — да ни видят да ги броим — ще е нарушаване на прикритието. Бихме рискували да ни „обсадят“. Последните ни дни приличат на кошмар — опитваме се да изглеждаме извънредно заети, без да се качваме на онази страна на Ската, която гледа към Хамбри. Става все по-трудно и по-трудно. След това получихме съобщението…
— Съобщение ли? Как? И откъде?
— Най-добре да не знаеш за това, струва ми се. Но то ни накара да вярваме, че някои от отговорите, които търсим, може да са в Ситго.
— Уил, мислиш ли, че това там може да ми помогне да разбера повече за случилото се с баща ми?
— Не знам. Възможно е, предполагам. Всичко, което знам със сигурност е, че най-сетне имаме възможност да преброим нещо от значение без да ни видят да го правим.
— Ела — каза тя. — Знам една пътека.
12
Под бледата светлина на намалялата луна, Сюзан го преведе през портокаловата горичка към бученето и скърцането на нефтеното поле. Тези звуци караха гръбнака на Роланд да потрепва. Щеше му се да държи единия от пистолетите си, скрити под дъските на пода на землянката.
— Можеш да ми се довериш, Уил, но това не значи, че ще съм ти от голяма полза — каза тя с малко по-силен от шепот глас. — Била съм достатъчно близо до Ситго, за да го чувам през целия си живот, но на пръсти мога да преброя идванията си тук. Първите две-три са били заедно с мои приятели.
— А после?
— С баща ми. Той винаги се е интересувал от Древните и леля ми Корд често казваше, че това ще свърши зле — тя преглътна с мъка. — И той наистина свърши зле, макар да се съмнявам, че Древните са отговорни. Бедният татко.
Те достигнаха ограда с мрежа. Зад нея се издигаха кулите на петролните помпи като войници с ръста на властелина Пърт. Звукът им беше задъхан — дишане на изтощени до смърт чудовища. Разбира се, това беше място, което приличаше на къща с духове на открито.
— Надявам се, че приятелите ти ще следят добре.
— Тъй ще е.
— Имате ли уговорен сигнал?
— Писък на козодой. Да се надяваме, че няма да го чуем.
— Аха, дано е тъй — тя го хвана за ръката и го поведе през нефтеното поле.
13
Първия път, когато газовата факла проблесна пред тях, Уил промърмори под мустак ругатня (толкова бърза, каквато тя не беше чувала от смъртта на баща си) и спусна свободната ръка към колана си.
— Полека! Това е само свещ! Газова тръба!
Той бавно се отпусна: