— Тази, която ползват, нали?
— Аха. Подкарват няколко машини с газта. Не са нищо повече от играчки, тъй си е. Най-вече правят лед.
— Опитах го в деня, когато посетихме шерифа.
Той не се стресна, когато факлата пламна отново. Огледа без особен интерес трите танка за газ зад онова, което хората в Хамбри наричаха „свещ“. Наблизо бяха отрупани ръждиви бутилки, в които газта да може да се налива и пренася.
— Виждал ли си такива преди? — попита тя.
Той кимна.
— Вътрешните Баронства сигурно са много странни — каза Сюзан.
— Започвам да си мисля, че не са по-странни от тези във Външната Арка — добави той и бавно се обърна. Посочи нещо.
— Какво е онуй здание там? От Древните ли е останало?
— Аха.
На изток от Ситго почвата стръмно се спускаше по обрасъл с дървета склон с широк прорез в средата. Пътеката се виждаше на лунната светлина като път в косата. Недалеч от края на склона имаше обградено с камъни полурухнало здание. Купчините боклук сигурно бяха останки от множество паднали комини — поне така можеше да се съди от този, който все още се крепеше. Каквото и да бяха правили Древните освен това, бяха произвеждали и сума дим.
— Имало е полезни неща там, когато баща ми е бил малък — каза тя. — Хартия и разни такива, дори и писалки с мастило, които работят… поне известно време. — Тя посочи отляво на сградата, където се простираше правоъгълник от разтрошени камъни и няколко ръждиви скелета, служили някога на Древните за странния им начин на пътуване без коне. — Преди там имаше неща като танкове за газ, само че много, много по-големи. Като големи сребърни кутии. И не ръждясваха като останалите. Нямам представа какво е станало с тях, освен ако някой не ги е отмъкнал за водни цистерни. Никога не бих посмяла… Може да донесе нещастие, даже ако не са заразени с нещо.
Тя се обърна към него и го целуна.
— О, Уил. Колко жалко е за теб.
— Колко жалко и за двама ни! — каза той и след това си размениха един от онези дълги, болезнени погледи, на които са способни само тийнейджърите. Най-сетне се разделиха и продължиха напред, хванати за ръце.
Тя не можеше да прецени кое я плаши повече — няколкото помпи, които още работеха или дузините повредени такива. Това, което знаеше със сигурност беше, че няма сила на земята, която да я прекара през оградата без приятел близо до нея. Помпите пищяха; от време на време някой цилиндър изскърцваше като че ли е бил настъпен. На равномерни интервали „свещта“ избухваше като драконов дъх и „захвърляше“ сенките им далеч напред. Тя се ослуша за писъка на козодоя, но не чу нищо.
Стигнаха до широка ивица (някога без съмнение това е бил главен път), която разделяше нефтеното поле на две. По средата й преминаваше стоманена тръба с ръждиви болтове. Беше закопана дълбоко и над земята се виждаше само горният й ръб.
— Какво е това? — попита той.
— Тръбата, която отвежда нефта към онази сграда, струва ми се. Не служи за нищо, защото е суха от години.
Той приклекна на едно коляно, плъзна внимателно длан в пространството между чакъла на насипа и ръждивата стена на тръбата. Тя нервно го наблюдаваше, хапейки устни, за да се удържи да не каже нещо, което сигурно ще прозвучи страхливо или женствено: Какво, ако там долу в забравения от Бога мрак има отровни паяци? Или ако ръката му се заклещи? Какво ще правят тогава?
Нищо такова не би могло да стане, разбра тя, когато той издърпа ръката си. Беше мазна и черна от петрол.
— Суха от години? — попита той с лека усмивка.
Тя можеше само стреснато да поклати глава.
14
Последваха тръбата до мястото, където изгнила порта преграждаше пътя. Тръбата (сега тя можеше да види нефта да тече от старите й винтове, дори и на слабата светлина) хлътваше под вратата. Минаха над нея. Помисли си, че ръцете му са малко твърде интимни в помагането и трепваше при всяко докосване. „Ако не спре, главата ми ще експлодира като «свещта»“ — помисли си тя и се засмя.
— Сюзан?
— Не ми обръщай внимание, Уил, просто нерви.
Размениха си още един дълъг поглед, когато стояха от другата страна на вратата и след това заедно се спуснаха по хълма. Докато вървяха, тя забеляза нещо странно — много от боровете бяха окастрени. Белезите от брадви и боровата смола ясно се забелязваха на лунната светлина и изглеждаха пресни. Тя ги посочи на Уил, който кимна и не каза нищо.