В подножието на хълма тръбата се показваше от земята и, подкрепяна от редица ръждиви стоманени подпори, се точеше на около седемдесет ярда към изоставената сграда, преди да прекъсне внезапно. Под този участък имаше нещо, което приличаше на езеро от съхнещ, лепкав петрол. Това, че се беше плискало тук от известно време, Сюзан можеше да определи по труповете на птиците, които се виждаха, разпилени из него. Бяха кацнали да проучат, залепнали и обречени да умрат по бавен и жесток начин.
Тя се втренчи в това с разширени, неразбиращи очи. Уил беше коленичил. Тя проследи ясното движение на пръста му с нарастващо неверие и объркване. Имаше следи. Много големи. Само едно животно можеше да остави такива.
— Волове — възкликна тя.
— Аха. Дошли са оттам. — Той посочи мястото, където свършваше тръбата. — И са тръгнали натам… Личеше си, че някой се е опитал да скрие следите и отъпканата почва, по която нещо тежко беше влачено и търкаляна. Бъркотията беше леко загладена, но следите все още бяха ясни. Тя дори си помисли, че знае какво са теглили воловете. Разбра, че Уил също знае.
Следите се разделяха на две дъги от края на тръбата. Сюзан и Уил Диърборн последваха дясната. Тя не беше изненадана да види следи от колела, отпечатани заедно с копитата на воловете. Те бяха плитки (лятото беше сухо, а почвата — твърда почти като чакъл), но все пак се виждаха. Това означаваше, че е преместван голям товар. Иначе защо са били нужни волове.
— Гледай — каза Уил, когато приближиха края на гората в подножието на хълма. Тя най-сетне видя какво е привлякло вниманието му, но се учуди колко остри бяха очите му. Направо свръхестествени. Виждаха се следи от ботуши. Не бяха пресни, но бяха доста по-нови от следите на воловете и колелетата.
— Те са на онзи с палтото — поясни той, като посочи ясната редичка следи. — На Рейнолдс.
— Уил! Не би могъл да знаеш!
Той изглеждаше изумен, после се засмя:
— Разбира се, че мога. Той върви като извръща малко левия си крак. Това не е магия, Сюзан, дъще на Патрик, само следотърсачество.
— Как може да знаеш толкова много и да си така млад? — попита тя. — Кой си ти, Уил?
Той се изправи и я погледна в очите:
— Не се казвам Уил, а Роланд. И сега оставих живота си в ръцете ти. Нямам нищо против това, но може би съм подложил и твоя живот на риск. Трябва да пазиш тайната до смърт!
— Роланд… — каза тя удивено. Опитваше името на вкус.
— Аха. Кое от двете ти харесва повече?
— Истинското — отговори веднага. — Това е благородно име, тъй си е.
Той се усмихна успокоен и това беше усмивка, която му възвърна младежкия вид.
Тя се надигна на пръсти и докосна с устни неговите. Целувката, която започна сковано, разцъфна като цвете: разтвори се и беше бавна и сладка. Тя чувстваше езика му да докосва долната й устна и го посрещна, срамежливо в началото, със собствения си език. Ръцете му обгърнаха гърба й, после се промъкнаха отпред. Докосна гърдите й, после срамежливо прокара длани от основата до върховете им. Изпусна лека, нечленоразделна въздишка. Когато се притисна по-близо до нея и започна да целува шията й, тя почувства каменната твърдост под колана му. Това беше ка в крайна сметка — ка като вятъра и тя щеше да тръгне доброволно с него, да остави честта и обещанията зад себе си.
Отвори уста да му го каже и тогава я обзе странно, но много ясно усещане, че ги наблюдават. Тя като че ли дори знаеше кой ги гледа. Отдръпна се от Роланд, токовете на ботушите й несигурно потропваха в полуразличените следи на воловете.
— Махай се, дърта мръснице! — промърмори. — Ако ни следиш някак си, не знам как, то се махай веднага!
15
На върха на Кьос Рия се дръпна от топката, бълвайки ругатни с такъв нисък и дрезгав глас, че звучеше точно като собствената си змия. Не знаеше какво е казала Сюзан (звуците не минаваха през кълбото, само гледките), но знаеше, че момичето я е усетило. И щом това стана, всичко изчезна. Стъклената топка проблесна в яркорозово и след това потъмня. Нито едно прокарване на ръката над нея не можа да я накара да се проясни отново.
— Аха, добре, тъй да е! — изрече накрая и се предаде. Помнеше проклетото свенливо момиче да стои хипнотизирано на прага й. Помнеше и какво беше казала на момичето да стори, след като загуби девствеността си и започна да се хили, а доброто й настроение се възвърна. Защото ако тя се отдадеше за пръв път на това скитащо хлапе, вместо на Харт Торин, майтапът щеше да е още по-голям, нали?