— Но може и да не са повредени. Може да им трябва само това тук. И сигурно Фарсън е наясно.
Роланд кимна.
Тя докосна единия от танкерите. Пръстите й се омазниха. Тя ги потри, подуши ги, после клекна и откъсна сноп трева да си обърше ръцете:
— Нашите машини не работят с това. Пробвали сме. Задавя ги.
Роланд отново кимна.
— Моят ба… моят народ от Вътрешния Полукръг също е наясно. Разчитат на това. Но ако Фарсън се е забъркал в това и е пратил хора да дойдат тук и да напълнят танкерите, както явно е направил, той или знае начин да го докара до използваемо състояние, или мисли, че може. А ако вкара силите на Сдружението в битка на място, където бързото отстъпление е невъзможно и ако може да използва машини с оръжия като онези, за които се разказва в легендите, би могъл да спечели не само битката. Би могъл да покори десет хиляди бойци на коне и да спечели войната.
— Но сигурно бащите ви знаят, че…
Роланд поклати глава. Едно беше какво точно знаят бащите им, а съвсем друго какви заключения ще си извадят. Какво караше хората да вършат това — нужда, страх или фанатична гордост, предавана от баща на син по линията на Артур Илд? Можеше да й каже само някои от подозренията си.
— Мисля, че няма да чакат още много, за да ударят Фарсън. Иначе Сдружението просто ще си изгние отвътре. А ако това се случи, голяма част от Средния Свят ще си замине с него.
— Но… — тя замълча, прехапа устни и поклати глава. — Сигурно дори Фарсън трябва да знае… да разбира… — тя се вгледа в него с широко отворени очи. — Начините на Древните водят към смъртта. Всеки го знае, тъй си е.
Роланд от Гилеад откри, че си спомня за готвача на име Хакс, който увисна на въжето. Той беше умрял за Фарсън. Но преди това беше тровил деца заради него.
— Смъртта — каза той — е точно това, на което служи Джон Фарсън.
Отново в градината.
Струваше им се, че са минали часове, но всъщност бяха изминали не повече от четиридесет и пет минути. Последната лятна луна, смалена, но все още ярка, продължаваше да сияе над тях.
Тя го преведе обратно до мястото, където беше вързала коня си. Пайлън сведе глава и изцвили меко към Роланд. Той видя, че конят е подготвен за тихо промъкване — всяко копито и стремената бяха омотани с парцали.
После се обърна към Сюзан.
Кой може да си спомни сладостта и болките от онези ранни години? Помним нашата първа истинска любов не по-ясно от халюцинациите, сполетели ни при силна треска. Тази нощ и под бледнеещата луна, Роланд Дисчейн и Сюзан Делгадо бяха почти разкъсани на части от копнежите си един за друг, съмняваха се какво е правилно и умираха от чувства, които бяха едновременно силни и безнадеждни.
Пристъпиха един към друг, после отстъпиха… Вглеждаха се в очите си с безпомощно възхищение… Тя помнеше думите му, че ще стори всичко за нея, дори ако трябва да я дели с друг мъж. Не биваше (и сигурно не можеше) да наруши даденото на Торин обещание. И тук беше най-страшното: дори и да беше силна като вятър ка, май честта и обещанията, които бяха дали, щяха да се окажат още по-силни.
— Какво ще правим сега? — попита тя с пресъхнали устни.
— Не знам. Трябва да си помисля и да говоря с приятелите си. Леля ти ще ти се кара ли като се прибереш? Ще иска ли да знае къде си била и какво си правила?
— За мен ли се притесняваш или за себе си и плановете си, Уили?
Той не отговори, само я гледаше. След малко Сюзан сведе поглед:
— Съжалявам, това беше жестоко. Не, тя няма да ме накаже. Често излизам да яздя нощем, въпреки че рядко се отдалеча вам толкова от къщата.
— Но тя не би могла да знае къде си ходила?
— Не. Пък и напоследък се отбягваме. То е като да държиш две бурета с барут на едно и също място. — Тя протегна ръце. Затькна ръкавиците в колана си и пръстите, които стиснаха неговите длани, бяха студени. — Това няма да свърши добре — прошепна.
— Не говори така, Сюзан.
— Налага се. Но каквото и да се случи, аз те обичам, Роланд.
Той я прегърна и я целуна. Тя бавно доближи устни до ухото му и прошепна:
— Ако ме обичаш, тогава ме люби. Накарай ме да наруша обещанието си.
За дълго време, докато сърцето й не биеше, той не отговори и тя си позволи да се надява. После поклати глава — само веднъж, но уверено: