— Сюзан, не мога.
— Значи гордостта ти е по-голяма от любовта към мен? Аха? Тъй да бъде! — Тя се метна на седлото и не обърна внимание на тихия му повик да почака. Той нямаше да я получи обезчестена и нейното обещание към Торин беше дадено преди Роланд да се появи на земята. Така беше и как смееше той да настоява, че загубата на чест и последвалият срам ще са само нейни? По-късно, легнала в леглото си и страдаща от безсъние, тя щеше да осъзнае защо бе постъпил така. И тя дори не беше напуснала портокаловата горичка, когато вдигна лявата ръка към лицето си, усети влагата там и разбра, че той също е плакал.
18
Роланд обикаляше горите извън града до залеза на луната, като се опитваше да овладее поне малко бурните си емоции. Чудеше се какво да правят с откритието си в Ситго и след това мислите му отново се прехвърляха към Сюзан. Беше ли той глупак, че не я взе, когато тя искаше да бъде обладана? „Ако ме обичаш, люби ме.“ Тези думи почти то бяха разкъсали. Но в дълбините на сърцето си (където му говореше най-чистият бащин глас) той усещаше, че не е сгрешил. Това не беше само въпрос на чест, каквото и да си мислеше тя. Но нека я остави да мисли каквото си ще. По-добре тя да го намрази малко, отколкото да осъзнае в каква опасност са и двамата.
Около три той се накани да обърне към Бар Кей, когато чу бърз тропот на конски копита да се приближава от запад по главния път. Без да мисли защо му се струва толкова важно да го стори, Роланд се обърна в тази посока и накара Ръшър да спре зад висок, увяхнал жив плет. За около десет минути звукът от копита продължаваше да се чува. Времето беше достатъчно, за да осъзнае Роланд кой препуска към Хамбри два часа преди изгрев. И не сбърка. Луната беше залязла, но той разпозна Рой Дипейп. По изгрев Големите ковчези отново щяха да са трима.
Роланд обърна Ръшър в предишната посока и го пришпори с цел да се присъедини към собствените си приятели.
ДЕСЕТА ГЛАВА. МЕЧКА И РИБКА, И ЗАЙЧЕ, И ПТИЧКА
1
Най-важният ден в живота на Сюзан Делгадо — денят, в който съдбата й се преобърна като повдигнат с лост камък — дойде около две седмици след разходката й с Роланд на лунна светлина по нефтеното поле. Оттогава го беше виждала половин дузина пъти, винаги отдалеч. Поздравяваха се като далечни познати. Всеки път, когато махваше с ръка, я пронизваше остра като нож болка и въпреки че без съмнение беше жестоко, се надяваше, че той изпитва същите чувства. Ако през тези две мъчителни седмици се беше случило нещо добро, то беше само, че най-големият й страх (да не се разнесе слух за нея и Уил Диърборн) премина и тя откри, че в действителност съжалява за липсата му. Слух? Нямаше за какво да се клюкарства.
И тогава, в деня между изчезването на Луната на Торбалан и появата на Амазонката, ка най-сетне дойде и я отнесе — с къщата, хамбара и всичко останало. Започна с появата на някой на вратата.
2
Тя тъкмо приключваше с прането (достатъчно лека домакинска работа, когато я правиш за двама души), когато се почука.
— Ако е вехтошарят, отпрати го, ако обичаш! — извика леля Корд откъм външната стая, където простираше покривките за легла.
Но не беше вехтошарят. Беше Мария, прислужничката от Сийфронт и изглеждаше ужасно. Втората рокля, която Сюзан трябвало да носи на Жътвен ден — копринената, предназначена за обеда в кметския дом и Беседата след него — била съсипана, каза Мария, и я били обвинили нея. Сигурно щели да я пратят обратно през Брода Они, ако няма късмет, а тя била единствената опора на майка си и баща си — ох, било ужасно, много ужасно. Би ли могла Сюзан да дойде? Ако обича?
Сюзан отиде с радост. Винаги беше щастлива да се махне от къщата през тези дни, да е далеч от подигравателния глас на леля си. Колкото повече приближаваше Жътва, толкова по-малко тя и леля Корд успяваха да се понасят.
Те взеха Пайлън, който нямаше нищо против да носи две момичета през хладната утрин и Мария набързо разказа историята си. Сюзан разбра почти веднага, че положението на Мария в Сийфронт не е под такава ужасна заплаха. Дребната чернокоса прислужница просто използваше вродената си (и доста чаровна) склонност да драматизира.
Вторият жътвен костюм (за който Сюзан мислеше като синята рокля с воалите; първата, тази за закуска, беше бялата рокля с висока талия и бухнали поли) бил отделен от останалите. Трябвало още да се работи върху него, но нещо се вмъкнало в шивачницата на първия етаж и го накъсало на парцали. Ако това беше костюмът, който тя трябваше да носи на празничния огън или онзи, предназначен за бала след огъня, проблемът наистина щеше да е сериозен. Но синята рокля с воалите на практика беше само за приема на празника и лесно щяха да я заместят през оставащите до Жътва два месеца. Само два! Преди — през нощта, когато старата вещица я обяви за невинна — й се струваше, че има векове до започването на креватните услуги за кмета Торин. А сега оставаха само два месеца! Тя направи гримаса на отвращение при тази мисъл.