— Мем? — попита Мария. Сюзан не би позволила на момичето да я нарича сай и Мария, която очевидно беше неспособна да се обръща към господарката си с рожденото й име, беше стигнала до този компромис. Сюзан реши, че обръщението е забавно при условие, че е само на шестнадесет, а Мария е не повече от две-три години по-възрастна. — Мем, добре ли си?
— Просто ми прищрака гърбът, Мария, това е всичко.
— Аха, случва ми се и на мен. Понякога е доста зле. Имах три лели, които умряха от сковаващата болест и когато получа такова схващане, винаги се плаша, че…
— И какво животно е изгризало синята рокля? Имаш ли представа?
Мария се наведе напред, за да може да говори поверително в ухото на господарката си, като че ли бяха насред тълпата на пазара, а не на пътя към Сийфронт.
— Смята се, че миеща мечка е влязла през прозореца, който е бил оставен отворен по жегите и след това е бил забравен вечерта. Но аз добре помирисах онази стая, както и Кимба Раймър, който слезе да провери какво става. Точно преди да ме прати при теб, тогава беше.
— И какво подуши?
Мария отново се наведе и този път направо шепнеше, въпреки че наоколо нямаше никой да ги подслушва:
— Кучешки пръдни.
Настъпи поразено мълчание, а после Сюзан започна да се смее. Смя се докато я заболя стомахът и по бузите й потекоха сълзи.
— Да не искаш да кажеш, че У-уууулф… ссссобственото ккккуче на кмета… е влязъл в шивалнята и е излапал моята рррр… — тя не успя да довърши. Просто се смееше прекалено силно.
— Аха — отвърна Мария стоически. Изглежда не намираше нищо необичайно в смеха на Сюзан… и Сюзан много харесваше тази нейна черта. — Но няма да го накажат, тъй ми се струва, защото кучетата следват естествените си инстинкти, когато има начин да го сторят. Прислужничките от долния етаж… — добави тя. — Не би казала на кмета или Кимба Раймър, нали, мем?
— Мария, учудена съм от теб. Да не ме смяташ за клюкарка?
— Не, мем, смятам те за скъпа до сърцето ми, тъй си е, но винаги е най-добре да се подсигуриш. Та, исках да кажа, че в горещите дни прислужниците от долния етаж понякога влизат в таз шивалня за следобедната си закуска. Тя е точно в сянката на наблюдателницата, знайш, и е най-студеното помещение в къщата — по-хладно е даже от главната приемна.
— Ще го запомня — каза Сюзан. Помисли си как би прекарала обеда и беседата в шивалнята зад кухнята през празника и започна да се киска отново. — Давай нататък.
— Няма какво повече да казвам, мем — обясни Мария, като че ли всичко друго беше прекалено очевидно да се обсъжда. — Прислужниците ядат сладкиши и оставят трохи. Предполагам, че Улф ги е помирисал и този път вратата е била оставена отворена. Когато трохите вече ги нямало, той е опитал роклята. За десерт, явно.
Този път се смяха заедно.
3
Но тя не се смееше, когато се прибра у дома.
Кордилия Делгадо чу тропота на приближаващи се копита. Не се усъмни, че именно Сюзан се прибира и изобщо не е усъмни, че има проблем. При нормални обстоятелства момичето никога не би пришпорвало така жестоко някой от любимите си коне.
Проследи, нервно бършейки ръце, как Сюзан дръпва юздите на Пайлън в много не-делгадовски стил — жестоко. След това слиза с неприличен за дама скок. Плитката й беше наполовина разплетена, проклетата руса коса (нейното богатство и проклятие) стърчеше на кичури във всички посоки. Беше бледа, с изключение на две огнени пътечки високо на скулите й. Видът й никак не се хареса на Кордилия. Пат винаги се изчервяваше по същия начин, когато беше изплашен или вбесен.
Тя остана до мивката като си хапеше устните и въртеше ръце. Ох, к’во хубаво щеше да е да види най-сетне гърба на този свой проблем.