— Не си се забъркала в неприятности, нали? — прошепна тя, когато Сюзан смъкна седлото от гърба на Пайлън и го повлече към конюшнята. — По-добре да не си, мис. Не и сега. По-добре не.
4
Когато Сюзан се върна след двадесетина минути, не забеляза следи от напрежението или гнева на леля си. Кордилия ги беше скрила както някой друг би скътал опасно оръжие — пистолет, примерно — на най-горния рафт в килера. Беше се върнала в креслото си, плетеше и изражението й, когато се обърна към Сюзан, беше привидно спокойно. Тя проследи как момичето отива до мивката и си наплисква лицето. Вместо да вземе кърпата и да се избърше, Сюзан само погледна през прозореца с изражение, което изплаши Кордилия. Момичето без съмнение си въобразяваше, че изглежда изтормозено и отчаяно. Според Кордилия това беше само детинска несговорчивост.
— Добре, Сюзан — каза тя със спокоен, уравновесен глас. Момичето никога нямаше да разбере с какво усилие е постигнала този тон (и го е запазила). Не и докато не срещне самата тя твърдоглав тийнейджър, тъй де. — Какво те е измъчило така?
Сюзан се обърна към нея — Кордилия Делгадо, просто седнала в креслото си, с каменно спокойствие. За момент й се стори, че може да се нахвърли върху леля си и да накъса тънкото й, самодоволно лице на ивички, като пищи: „Това е твоя грешка! Твоя! Вината е твоя!“ Чувстваше се омърсена. Не, това не беше достатъчно силно, беше овъргаляна в мръсотия и всъщност нищо не се беше случило. Тъкмо това беше най-ужасното. Нищо все още не беше станало.
— Личи ли ми? — беше всичко, което каза.
— Разбира се, че ти личи — отвърна Кордилия. — Сега ми кажи, момиче. Оправи ли те той?
— Да… не… не.
Леля Корд седеше в креслото си с плетивото в скута и вдигнати вежди, в очакване на повече сведения.
Накрая Сюзан й каза какво се случи, като говореше с неутрален тон общо взето — към края гласът й започна да потреперва, но това беше всичко. Леля Корд започна да изпитва предпазливо облекчение. Може би всичко се свеждаше до нервите на глупавата гъска, в крайна сметка!
С изяждането на роклята, както обикновено става, нещата не приключваха. Имаше още куп неща за вършене. Поради това Мария отведе Сюзан при остроликата Кончита Моргенщерн, главната шивачка. Заедно отидоха в стаята за шиене.
Синята рокля с воалите беше провесена на безглав шивашки манекен, напъхан под един нисък корниз и въпреки че Сюзан забеляза няколко разкъсани места на полата и една малка дупка на гърба, това в никой случай не беше непоправимата руина, която тя очакваше.
— Не може ли да се поправи? — попита тя свенливо.
— Не — остро отвърна Кончита. — Измъквай се от панталоните, момиче. Сваляй и ризата.
Сюзан направи каквото я молеха и застана боса в хладната малка стая с обвити около гърдите ръце… въпреки, че Кончита никога не беше показвала и капка интерес към тялото й.
Синята рокля с воалите беше заменена от розовата рокля с апликацията. Сюзан пристъпи в нея, вдигна презрамките и търпеливо стоеше, докато Кончита се върти, мери и мърмори, понякога използвайки парче тебешир да записва числа на стената, понякога грабвайки парче плат и обвивайки го плътно около бедрата или кръста на Сюзан, като проверяваше гледката в огледалото на далечната стена. Както винаги по време на този процес, Сюзан се изплъзна умствено и позволи на съзнанието си да отлети накъдето му се иска. Мястото, където най-често й се ходеше тези дни беше в една мечта, как язди по Ската с Роланд, двамата са един до друг, а накрая спират във върбовата горичка край Хамбри Крийк.
— Стой колкото се може по-неподвижна — каза остро Кончита. — Ся се връщам.
Сюзан почти не усети, че тя излиза. Вече дори не съзнаваше, че е в кметския дом. Онази част от нея, която беше от значение, не беше там. Намираше се във върбовата горичка с Роланд. Можеше да помирише слабата полусладка-полукисела миризма на дърветата, да чуе лекото мърморене на потока, докато лежат, опрели чела един до друг. Той прокара длан по лицето й преди да я вземе в обятията си…
Тази представа беше толкова силна, че в началото Сюзан отвърна на ръцете, които обвиха кръста й отзад, като изви гръб щом те първо погъделичкаха стомаха й и после се вдигнаха да прихлупят гърдите й. След това тя чу пъшкащ, сумтящ дъх в ухото си, подуши тютюн и осъзна какво става. Не Роланд докосваше гърдите й, а Харт Торин с дългите си кокалести пръсти. Тя погледна в огледалото и го видя сведен над лявото й рамо. Очите му бяха изпъкнали, по челото му се търкаляха големи капки пот въпреки прохладата в стаята, а езикът му висеше навън като на куче в горещ ден. В гърлото й се надигна киселина като вкус на развалена храна. Опита се да се дръпне и ръцете му се стегнаха, придърпвайки я към него. Кокалчетата му непрекъснато пукаха и сега тя можеше да почувства твърдината в слабините му.