През последните седмици Сюзан таеше надеждата, че, когато му дойде времето, Торин няма да може да се справи, че няма да изкове желязото, както се казва. Чувала беше, че това често се случва на мъжете, когато остареят. Но твърдият кол, опрян в слабините й набързо разсея надеждите й.
Все пак успя да постигне някакво равновесие, като просто сложи длани върху неговите и се опита да ги дръпне от гърдите си.
— Кмете Торин… Харт… не бива… Не е подходящо място и още не е време… Рия каза…
— Да го духат тя и всички вещици! — обработеният му политически тон беше изместен от акцент, силен като на всеки фермер от Брода Они. — Трябва да получа нещо, бонбонче, тъй си е. Да го духа вещицата, казвам аз! Да се валя в бухалски лайна! — миризмата на тютюн се стелеше в гъст облак около главата й. Тя си помисли, че ще повърне, ако се наложи да я вдишва още дълго. — Просто стой мирна, момиче! Стой мирна, сърце мое! Възнагради ме добре!
Тя някак си се справи Част от съзнанието й, тотално посветена на самооцеляването, се надяваше, че той ще сбърка треперенето й с девическа възбуда. Той я придърпа към себе си, ръцете му енергично мачкаха гърдите й, дишаше тежко като парна машина в ухото й. Тя стоеше с гръб към него, със затворени очи, под клепачите й и между миглите се стичаха сълзи.
Не му отне много време. Той се люлееше напред-назад зад нея и стенеше като че има болки в стомаха. По едно време заблиза върха на ухото й и Сюзан си помисли, че кожата й ще се смъкне от тялото й от отвращение. Накрая, слава Богу, тя почувства, че той започва да се гърчи до нея.
— О, да, хайде, махай се, проклета отрова! — каза той с глас почти като писък. Натискаше толкова силно, че тя трябваше да опре ръце на стената, за да не смаже лицето й в нея. И най-накрая той отстъпи назад.
За момент Сюзан остана неподвижна както преди, с опрени на студения груб камък на стената на шивалнята длани. Можеше да види Торин в огледалото и в отражението му видя обичайната орис, която се стоварва върху нея — орис, за която случилото се беше само предупреждение: край на девичеството, край на романса, край на мечтите, в които тя и Роланд лежат заедно във върбовата горичка с опрени чела. Мъжът в огледалото изглеждаше странно като момче, хлапе, което се е забъркало в нещо нередно и няма да каже за това на майка си. Просто тънък и кокалест младеж със странна сива коса, тесни присвити рамене и мокро петно отпред на панталоните. Харт Торин сякаш дори не беше съвсем сигурен къде е. В този момент страстта изчезна от лицето му, но се замени с още по-лошо изражение — празно объркване. Все едно той беше кофа с дупка на дъното: няма значение какво слагаш вътре или колко много, то винаги изтича оттам.
„Ще го направи пак — помисли си тя и почувства нарастваща умора да я поглъща. — След като го е сторил веднъж, ще го прави всеки път, когато може. Отсега нататък идването тук ще бъде като… добре де…!“
Като обсада. Като игра на обсада.
Торин я позяпа още малко. Бавно, като насън, той дръпна полите на скъпата си бяла риза от колана на панталоните и ги остави да увиснат около кръста му като пола, прикривайки мокрото петно. Брадичката му блестеше, беше пускал лиги във възбудата си. Явно го усети, защото избърса мокрото с опакото на ръката си, зяпайки я с празните си очи през цялото време. После най-накрая в тях се появи някакво изражение и без да каже нито дума, той се обърна и напусна стаята.
Чу се тих пукащ звук, когато той се сблъска с някого в коридора. Сюзан го чу да мърмори „Прощавай, прощавай!“ под носа си (това беше по-добро извинение, отколкото й беше дал на нея, все едно дали го мърмореше или не) и след това Кончита влезе отново в стаята. Парчето плат, за което беше тръгнала, висеше през рамото й като плащ. Тя веднага забеляза бледото лице на Сюзан и мокрите й бузи.
„Няма да каже нищо — помисли си Сюзан. — Никой няма да проговори, както и не биха си мръднали пръста да ми помогнат да се измъкна от тази кал, в която се напъхах самичка. Ти си го приготви сама, сладурано — ще кажат, ако викам за помощ и това ще е извинението им да ме оставят да се гърча.“