— Добре — каза той, — прекрасно. — После, когато очите й се разшириха тревожно, той се огледа. Нямаше никой наоколо. Погледна към Сюзан, напълно разбуден. — Какво има?
— Може би вече нося детето ти — отбеляза тя. — Помислил ли си за това?
Не беше. Но сега се замисли. Още една брънка във веригата, изпъната назад в мъглите, където Артур Илд повеждал стрелците си в бой с великия меч Ескалибур, вдигнат над главата и с короната на Целия Свят на главата. Но това беше без значение. Какво ли би си помислил баща му? Или Габриеле, когато узнае, че ще става баба?
Лека усмивка пропълзя по ъгълчетата на устата му, но мисълта за майка му я изтри. Помисли си за белега на врата й. Когато майка му се появеше пред очите му тези дни, той винаги се сещаше за белега, който видя при неочакваното влизане в апартамента й. И за леката, печална усмивка на лицето й.
— Ако носиш детето ми, значи такъв е добрият ми късмет — каза той.
— Моят също — беше неин ред да се усмихне, но нейната усмивка беше тъжна. — Твърде сме млади, предполагам. Та ние сме почти деца.
Той се обърна по гръб и се взря в синьото небе. Може и да беше казала истината, но това нямаше значение. Истината и реалността не са едно и също — увереността в тази мисъл бе залегнала в средата на кухото, празно пространство, което беше център на раздвоения му характер. Това, че би могъл да се издигне и над двете и да прегърне доброволно лудостта на романтиката, беше подарък от майка му. Останалата част от него беше лишена от чувство за хумор… и, което сигурно беше по-важно, и от метафори. Това, че били прекалено млади за да са родители? И какво от това? Ако беше засял семе, то щеше да порасне.
— Каквото и да се случи, ще сторим каквото трябва. И винаги ще те обичам, без значение какво става.
Тя се усмихна. Беше го казал както човек обявява сухи факти — небето е горе, земята е долу, водата тече на юг.
— Роланд, на колко си години? — понякога я притесняваше мисълта, че колкото и да е малка тя самата, Роланд е още по-малък. Когато се съсредоточаваше върху нещо, изглеждаше толкова суров, че я плашеше. Когато се усмихваше, й приличаше не на любовник, а на малко братче.
— По-възрастен съм, отколкото бях когато дойдох тук — каза той. — Доста позастарял. И ако трябва да остана още шест месеца пред очите на Джонас и хората му, сигурно ще ми трябва бастун, за да ходя и подкрепа да се кача на седлото.
Тя се усмихна и той я целуна по носа.
— И ще се грижиш за мен?
— Аха — потвърди той и отвърна на усмивката й. Сюзан кимна и също се обърна по гръб. Лежаха така с опрени бедра и вгледани в небето. Тя взе дланта му и я сложи на гърдите си. Когато той погали зърното й с палец, то се надигна, втвърди се и започна да я стяга. Това усещане бързо се плъзна по тялото й към мястото, което все още алчно трепереше между краката й. Тя стисна бедра и откри, че така само става още по-лошо.
— Трябва да се грижиш за мен — каза тя с тих глас. — Заложила съм всичко на теб.
— Ще се постарая — каза той. — Никога не се съмнявай в това. Но сега, Сюзан, ще трябва да продължиш както преди. Ще мине още време. Сигурен съм, защото Дипейп се върна и трябва да е разказал историята си, но те все още не са ни се противопоставили. Каквото и да е открил, Джонас все още смята, че е в негов интерес да изчака. Това ще го направи още по-опасен, когато тръгне срещу нас, но поне засега все още играем на Обсада.
— Но след жътвената клада Торин ще…
— Никога няма да идеш в леглото му. Можеш да разчиташ на това. Давам ти честната си дума.
Малко шокирана от собствената си смелост, тя се протегна под кръста му:
— Тук има един свидетел, който можеш да използваш, ако желаеш — каза.
Той искаше. Можеше. И го използва.
Когато приключиха (според Роланд този път беше още по-сладко от предишния, ако изобщо беше възможно такова нещо), той я попита:
— Това усещане, което имаше в Ситго, Сюзан, че те гледат… Усети ли го този път?
Тя го погледа замислено:
— Не знам. Умът ми беше другаде, нали разбираш. — Докосна го нежно и се засмя, когато той подскочи. Това полутвърдо местенце, което дланта й погали, беше май още много, много живо.
Тя дръпна ръка и погледна в небето над горичката.
— Толкова е хубаво тук — промърмори и очите й се затвориха.