Той отвори очи и погледна наляво. Сюзан вече не беше там. Той седна, погледна надясно и не видя нищо над потока… но чувстваше, че тя все пак е някъде в тази посока.
— Сюзан?
Нямаше отговор. Той се изправи, погледна към панталоните си и Корт — посетител, който той никога не би очаквал в романтична ситуация като тази — се обади мрачно в главата му: „Няма време, червей.“
Отиде гол до брега и погледна надолу. Сюзан беше там, също гола, обърната с гръб към него. Беше разплела косата си. Тя висеше като течно злато и почти стигаше до слабините й. Хладният въздух, идващ от повърхността на потока, люлееше краищата на косата като мъгла.
Тя беше паднала на едно коляно в края на водата. Едната й ръка беше вътре до лакътя — търсеше нещо.
— Сюзан!
Не получи отговор. И сега през ума му пробяга ледена мисъл: „Тя е обладана от демон. Докато съм спал безгрижно до нея, тя е била обладана от демон.“ Но всъщност не вярваше в това. Ако близо до поляната е имало демон, той щеше да го усети. Най-вероятно и двамата щяха да го усетят, пък и конете. Но нещо не беше наред у нея.
Тя вдигна от дъното на потока някакъв предмет и го задържа пред очите си с мократа си ръка. Камък. Тя го проучи, после го хвърли — плъок. Пъхна ръка отново, със сведена глава, два кичура от косата й вече наистина се носеха във водата, потокът яростно ги дърпаше по течението си.
— Сюзан!
Отговор не последва. Тя вдигна друг камък. Този път това беше триъгълно парче кварц, счупено горе-долу като наконечник на копие. Сюзан изви глава наляво, взе кичур от косата си в ръка като жена, която се кани да разреши по-сложно сплитане. Но не държеше гребен, а камък с остър ръб и Роланд остана още малко на брега, замръзнал от ужас, убеден, че тя се кани да си пререже гърлото от срам и вина. През следващите седмици щеше да го преследва ясното разбиране, че ако наистина се е целела в гърлото си, той е нямало да има време да я спре.
След това парализата му премина и той се втурна надолу, без да обръща внимание на острите камъни, които се забиваха в стъпалата му. Преди да я стигне, тя вече беше използвала ръба на кварцовия къс да отреже част от златната река на косата си.
Роланд сграбчи китката й и я дръпна назад. Сега вече ясно виждаше лицето й. Това, което от брега можеше да сбърка със спокойствие, вече приличаше на празнота и безизразност.
Когато я сграбчи, мекотата на лицето й беше заменена от мътна и лукава усмивка: устата й се изви, сякаш чувстваше далечна болка и от устните й се изтръгна почти нечленоразделно отрицание:
— Ннннннннн…
Част от косата лежеше отрязана в скута й като златна тел. Повечето беше паднала в потока и беше отнесена. Сюзан дръпна ръката си, опитвайки се да продължи лудото си бръснене. Те двамата се бореха като играчи на канадска борба на баронското състезание. И Сюзан печелеше. Физически той беше по-силен, но направената магия й придаваше допълнителна сила. Малко по малко белият триъгълник кварц се приближаваше до увисналата й коса. Ужасяващият звук — „Ннннннннн“ — продължаваше да се излива от устните й.
— Сюзан! Спри! Събуди се!
— Нннннн…
Голата й ръка видимо се люлееше във въздуха, мускулите бяха изпъкнали като малки твърди камъни. И кварцът продължаваше да се приближава до косата й, до бузата й, до окото й.
Без да се замисли (по този начин винаги действаше успешно) Роланд приближи лице до бузата й, опря устни в ухото й и цъкна с език.
Този звук, който вероятно беше преминал през главата й като копие, накара Сюзан да отскочи назад. Клепачите й затрепкаха бързо и натиска, който упражняваше върху хватката на Роланд, малко отслабна. Той използва тази възможност и изви китката й.
— Оу! Оуууу!
Камъкът падна от отворената й длан и цопна във водата. Сюзан се втренчи в него, вече напълно будна, очите й се пълнеха със сълзи и изумление. Тя разтърка китката си… която, помисли си Роланд, започваше да подпухва.
— Ти ме нарани, Роланд! Защо ме нара…
Тя се огледа. Сега вече не само лицето й, но и цялото й тяло изразяваха изумление. Помъчи се да се покрие с ръце, осъзна, че още са сами и отпусна длани до хълбоците си. Хвърли поглед през рамо към следите — всички от боси крака — водещи надолу по брега.
— Как съм дошла тук? — попита. — Ти ли ме пренесе след като заспахме? И защо ме нарани? О, Роланд, обичам те! Защо ме нарани?