Тя и Рия бяха стигнали до вратата на хижата, каза Сюзан, и там бяха стояли с осветени от Целуващата Луна лица. Старата жена докосваше косата й. Това Сюзан го помнеше. Докосването я беше възмутило, особено след предишните опипвания на вещицата, но не можеше да стори нищо. Ръцете й бяха прекалено тежки, за да ги вдигне, езикът — твърде тежък да заговори. Можеше само да стои там, докато вещицата шепне в ухото й.
— И какво? — попита Роланд. — Какво ти прошепна тя?
— Не знам — отговори Сюзан. — Останалото е розово.
— Розово? Какво имаш предвид?
— Розово — повтори тя. Звучеше почти удивено, сякаш й се струваше, че Роланд е отчаяно тъп. — Тя казва „Аха, прекрасно, точно тъй, какво добро момиченце“ и след това всичко е розово. Розово и ярко.
— Ярко?
— Аха, като луна. И тогава… — Сюзан замълча. — Тогава мисля, че става луната. Целуващата луна, може би. Яркорозова Целуваща луна, кръгла и пълна като грейпфрут.
Той опита и други начини да пробуди паметта й, но безуспешно — всяка пътека, по която поемаше, свършваше в яркорозово, първо разливащо се пред очите й и после превръщащо се в пълна луна. Това не означаваше нищо за Роланд. Беше чувал за сини луни, но не и за розови. Единственото нещо, в което беше убеден, беше, че старицата е дала на Сюзан мощно нареждане да забрави.
Мислеше да я вкара по-дълбоко, тя би го последвала, но не посмя. По-голямата част от опита му идваше от хипнотизиране на приятели — тренировъчни упражнения, които бяха забавни и понякога страшнички. И Корт и Ванай винаги бяха стояли там, за да им се притекат на помощ, ако нещо се обърка. Сега наблизо нямаше учители да се намесят. За добро или за лошо, учениците бяха напуснали училищната скамейка. Какво би станало, ако я вкара на дълбоко и не може да я върне обратно? Пък и му бяха казвали, че в подсъзнанието също има демони. Ако се спуснеш до там, където са те, понякога напускат пещерите си да те пресрещнат…
А като се отстранят и другите съмнения, просто ставаше късно. Не би било разумно да останат тук по-дълго.
— Сюзан, чуваш ли ме?
— Аха, Роланд, чувам те отлично.
— Добре. Сега ще кажа една броилка. Докато я казвам, ще се събудиш. Когато свърша, ще си напълно будна и ще помниш всичко, което си казахме. Разбираш ли?
— Аха.
— Слушай: И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… Изпълни й най-силното желание от всички.
Докато се пробуждаше от безсъзнанието, усмивката й беше една от най-прекрасните, които той някога беше виждал. Тя се протегна, след това обви ръце около врата му и покри лицето му с целувки:
— Ти, ти, ти, ти — каза тя, — ти си най-силното ми желание, Роланд. Ти си единственото ми желание. Ти и ти, сега и завинаги.
Те отново се любиха на брега, край бърборещия поток, притиснати плътно един в друг, дишайки в устните си и крепейки се на дъха на другия. Ти, ти, ти, ти.
13
Двадесет минути по-късно той я настани на гърба на Фелиша. Сюзан се наведе, докосна лицето му и звучно го целуна.
— Кога ще те видя отново? — попита.
— Скоро. Но ще трябва да внимаваме.
— Аха.
— Да сме внимателни, както винаги са любовниците, струва ми се. Благодаря на Бога, че си умен.
— Можем да използваме Шийми, ако не прибягваме до него прекалено често.
— Аха. И, Роланд, знаеш ли онзи павилион в „Зеленото сърце“? До мястото, където сервират чай и сладки, и такива неща, когато времето е хубаво?
Роланд го знаеше. На около петдесет ярда нагоре от затвора и Градската заседателна палата, по Хил Стрийт, се намираше „Зеленото сърце“, едно от най-привлекателните места в града с пътечки с чакъл, масички с чадъри и затревен павилион за танци.
— Там отзад има каменна стена — каза тя. — При павилиона. Ако много ти трябвам…
— Винаги ми трябваш много — каза той.
Тя се усмихна при този комплимент:
— Има един камък на един от долните редове — червеникав е. Ще го видиш. Моята приятелка Ейми и аз го използвахме да си оставяме съобщения, когато бяхме малки. Ще поглеждам там от време на време. Прави същото.
— Аха — Шийми щеше да върши работа известно време, ако внимаваха. Червеният камък също щеше да им послужи, ако внимават. Но колкото и да са предпазливи, сигурно щяха да се провалят някой ден, защото Големите ковчези сега навярно знаеха доста неща за Роланд и приятелите му. Но трябваше да я вижда, все едно колко голяма е опасността. Ако не го правеше, струваше му се, че ще умре. И му стигаше само да я погледне, за да разбере, че и тя чувства същото.