— Как можеш да помниш всяка дреболия в историята?
Роланд изглеждаше удивен:
— Не мисля, че наистина искаш да разбереш, Еди.
Беше прав за това — дъртият висок, слаб и грозен Роланд имаше навика да се оказва прав. Беше, поне доколкото Еди го осъзнаваше, един от най-дразнещите му навици.
— Добре. Но откога говориш? Ето това наистина искам да разбера.
— Неудобно ли ти е? Спи ли ти се?
„Той ми се надсмива“ — помисли си Еди… но дори когато това му хрумна, знаеше, че не е истина. И не, не му беше неудобно. Краката му не бяха изтръпнали, въпреки че седеше по турски откакто Роланд беше започнал да им разказва за Рия и стъкленото кълбо, нямаше желание и да ходи до тоалетната. Нито пък беше гладен. Джейк дъвчеше последните останки от ролцето.
Погледна към изумените очи на Роланд и видя, че Стрелецът му чете мислите.
— Не, не ми се спи. Знаеш, че е така. Но, Роланд… ти говориш от много време — той спря и погледна към ръцете си. Когато вдигна очи, усмивката му беше тревожна. — От дни, бих казал.
— Но времето е различно тук, казах ти го вече. Сега го откриваш и сам. Не всички нощи са еднакво дълги. Също и дните… но забелязваме времето повече нощем, нали? Да, мисля, че е така.
— Изтъняването ли разтяга времето? — И сега, след като го беше споменал, Еди можеше да го чуе в пълното му пълзящо великолепие — звук като вибриращ метал или може би най-големият комар на света.
— Може и да помага малко, но по-скоро просто такова е положението в моя свят.
Сюзан се протегна, сякаш се събуждаше от сън, който я е обгърнал като плаващи пясъци. Тя погледна към Еди едновременно отчуждено и нетърпеливо:
— Остави човека да говори, Еди.
— Да — съгласи се Джейк. — Остави го да довърши.
И Ко, без да вдига муцуна от глезена на момчето:
— Века. Върши.
— Добре де — не се възпротиви Еди. — Няма проблеми.
Роланд ги обгърна с поглед:
— Сигурни ли сте? Остатъкът е… — не изглеждаше в състояние да се доизкаже и Еди осъзна, че Роланд е изплашен.
— Давай — окуражи го Еди спокойно. — Нека остатъкът е какъвто си ще. Какъвто си е. — Огледа се. Канзас, бяха в Канзас. Някъде, някога. Само дето чувстваше Меджис и тези хора, които никога не беше виждал — Кордилия и Джонас, и Брайън Хуки, и Шийми, и Пети Ръчката, и Кътбърт Алгууд — много наблизо. Защото реалността беше тънка тук — тънка като дъното на стари дънки — и мракът щеше да се задържи, докато Роланд се нуждае от него. Еди се съмняваше, че Роланд забелязва мрака, всъщност. Защо ли би трябвало? Помисли си, че в главата на Роланд е царяла нощ от много, много дълго време… и зората все още не беше наблизо.
Протегна се и докосна мазолестата ръка на убиец. Докосна я нежно, с любов.
— Хайде, Роланд. Разкажи историята си. Нататък и до края.
— Нататък и до края — повтори сънливо Сюзан. — Прережи вената. — Очите й бяха пълни с лунна светлина.
— Нататък и до края — каза Джейк.
— Края — прошепна Ко.
Роланд задържа ръката на Еди за малко и после я пусна. Гледаше в гаснещия огън без да заговори веднага и Еди почувства, че той се опитва да открие начина. Пробва вратите, една след друга, докато открие коя ще се отвори. Това, което видя зад нея го накара да се усмихне и да погледне към Еди. Каза:
— Истинската любов е досадна.
— Какво каза?
— Истинската любов е досадна — повтори Роланд. — Така досадна като всеки друг силен и омайващ наркотик. И, като при всяка друга силна дрога…
ТРЕТА ЧАСТ: ЕЛА, ЖЪТВАРЮ
ПЪРВА ГЛАВА. ПОД ЛУНАТА НА АМАЗОНКАТА
1
Истинската любов, като всеки друг силен и омайващ наркотик, е досадна — веднъж разкажеш ли за създаването и откритието й, целувките бързо втръсват и милувките са изтощителни… разбира се, за всички с изключение на онези, които си ги разменят, които дават и взимат милувките, докато всеки звук и цвят на света сякаш се сгъстява и става по-ярък около тях. Както и с другите силни дроги, истинската първа любов е наистина единствено интересна за онези, които са й пленници.
И както всеки друг силен и омайващ наркотик, първата любов е опасна.
2
Някои наричаха Амазонката последна лятна луна. Други казваха, че е първата есенна. Независимо какво от двете беше, тя означаваше промяна в живота на Баронството. Рибарите в залива си слагаха дебелите вълнени пуловери над промазаните якета и вятърът започваше да духа все по-често и по-силно по източно-западния си есенен маршрут, и с времето ставаше все по-остър. В големите овощни градини на Баронството на север от Хамбри (и в по-малките градини на Джон Кройдън, Хенри Уъртър, Джейк Уайт и стиснатата, но богата Корал Торин), берачите започваха да се появяват между редовете, понесли странните си, двойни стълби. Следваха ги теглени от коне каруци, пълни с празни бъчви. В големите пивоварни — особено в тази на Баронството на миля от Сийфронт — студеният въздух разнасяше сладката миризма на пресовани парченца ябълки. Далеч от брега на Чистото море, дните си оставаха топли, докато Амазонката растеше. Небето беше съвсем ясно денем и нощем, но истинската лятна жега беше изчезнала с Торбалан. Последната реколта винаги беше лоша и селяните я псуваха като си задаваха въпроса защо въобще са се мъчили… но дойдеше ли дъждовният, духовит стар месец март, когато хамбарите и варелите бързо се изпразваха, им ставаше ясно. В градините на Баронството — големите на ранчерите и по-малките на селяните, даже в малките задни дворчета на гражданите — мъже, жени и деца се появяваха в старите си дрехи и обувки. Идваха с вързани за глезените панталони, защото по времето на Амазонката откъм пустинята нахлуваха несметен брой змии и скорпиони. По времето, когато се появяваше Старият демон, куп гърмящи змии щяха да увиснат от коневръзите на „Почивка за Пътника“ и магазина от другата страна на улицата. И другите заведения и магазини също щяха да украсят така коневръзите, но когато за змийските кожи се плаща на Жътвен ден, странноприемницата и магазинчето обираха печалбата. По полята и градините се виждаха кошници, подредени по редовете от жени с вързани с кърпи коси и скрити между гърдите жътвени амулети. Прибираха последните домати, краставиците, остатъка от царевицата, последните моркови и лук. Оттук нататък, докато дните се смаляваха и есенните бури приближаваха, ги чакаха меласата, подправките, тиквите и картофите. В Меджис времето за жътва беше дошло, а над главите им, все по-ясна и по-ясна с всяка звездна нощ, Амазонката се кланяше и гледаше на изток към странните водни простори, които никой мъж или жена от Средния свят не можеше да види.