Два пъти през онези ранни делириумни седмици, те използваха червения камък на стената зад павилиона, за да си устройват срещи, но след това някакъв дълбок глас се обади в главата на Роланд и му каза, че трябва да измислят нещо друго — камъкът може и да е идеалното място за детски тайни, но той и възлюбената му не бяха вече деца. Ако ги откриеха, бичуването беше най-лекото наказание, на което можеха да разчитат. Червеният камък беше прекалено подозрителен, а писането на съобщения — дори неподписани и отчайващо мъгляви — беше невероятно опасно.
И на двамата им се струваше по-сигурно да използват Шийми. Под усмихнатото му плиткоумие се намираха изумителни дълбини на… ами, дискретност. Роланд обмисля дълго и внимателно, преди да се спре на тази дума, но тя беше правилна — способността да се пази мълчание беше много по-важна от простото извъртане. Извъртането и без друго беше извън обсега на Шийми и винаги щеше да е така — човек, който не може да каже лъжа без да отклони поглед встрани от твоя, е човек, който никога няма да може и да извърта.
Те използваха Шийми към половин дузина пъти в течение на петте седмици, когато физическата им любов гореше най-силно — три пъти си устройваха срещи, два пъти променяха местата на срещите и веднъж отложиха една, когато Сюзан забеляза ездачи от ранчото Пиано да събират сено близо до хижата в Лошите треви.
Дълбокият, предупреждаващ глас никога не проговори на Роланд за Шийми както за опасния червен камък… но здравият му разум го спомена. И когато той накрая каза за това на Сюзан (двамата бяха омотани в одеялото му и лежаха голи в прегръдките си), откри, че и нея я измъчват угризения. След като стигнаха до този извод, Роланд и Сюзан си устройваха срещите само помежду си. Ако тя можеше да го срещне, каза Сюзан, ще окачи червена риза на перваза на прозореца си, все едно я суши. Ако той може да я срещне, трябва да остави бял камък на североизточния ъгъл на двора, напреко на пътя откъм Ковачницата на Хуки, където беше градската помпа. Като последно средство щяха да ползват червения камък зад павилиона, колкото и да е опасно, но не и да забъркват Шийми в аферите си — в тяхната афера — отново.
Кътбърт и Алан наблюдаваха как Роланд затъва в това увлечение първо с недоверие, изумление и тревога, а после и с тих ужас. Те бяха изпратени на място, което се предполагаше, че е спокойно, а вместо това бяха разкрили заговор; бяха дошли просто да броят в Баронство, където повечето от аристократите явно са включени в силите на най-върлия враг на Сдружението; бяха превърнали в лични свои врагове трима опасни мъже, които вероятно бяха избили достатъчно хора, за да напълнят доста голямо гробище. И въпреки всичко се чувстваха уверени, защото бяха дошли тук, предвождани от приятеля си, който в техните очи беше полубог след като победи Корт — със сокол за оръжие! — и стана стрелец на четиринадесет години. Това, че за мисията им бяха дали оръжия и на тях, значеше нещо много, когато напуснаха Гилеад, но не и кой знае какво, когато започнаха да осъзнават реалното положение на нещата в Хамбри и Баронството. А когато разбраха какво става, Роланд беше пистолетът, на който разчитаха. И сега…
— Той е като потопен във вода револвер! — обяви една вечер Кътбърт, почти веднага след като Роланд беше препуснал да се срещне със Сюзан. Амазонката се издигаше в първата си четвърт над верандата на землянката. — Само боговете знаят дали ще стреля отново, дори и ако го измъкнем и изсушим.
— Тихо, чакай — каза Алан и погледна към коневръза. Надяваше се да измъкне Кътбърт от лошото му настроение (занятие, което беше много лесно при нормални обстоятелства) и каза. — Къде е наблюдателят? Да не би веднъж да си е легнал рано?
Това само притесни Кътбърт още повече. Не беше виждал черепа на гарвана от няколко дни — не можеше да се сети колко точно — и прие загубата му като лошо предзнаменование.
— Легнал си е, ама не в леглото — отвърна и мрачно погледна на запад, където Роланд беше изчезнал на гърба на грамадния си кон. — Загубил съм го навярно. Както са изчезнали акълът, сърцето и здравият разум на един човек.
— Той ще се оправи — каза неловко Алан. — Познаваш го не по-зле от мен, Бърт. Ще се оправи.
Тихо, без дори следа от обичайното си чувство за хумор, Кътбърт каза:
— Сега имам чувството, че никога не съм го познавал.