И двамата се бяха уморили да увещават Роланд по различни начини. Бяха получили едно и също обяснение, което в действителност не беше и обяснение. Замечтаният (и вероятно малко притеснен) отсъстващ поглед в очите на Роланд при тези едностранни обсъждания щеше да бъде ясен за всеки, който някога е опитвал да разговаря смислено с наркоман. Беше израз, който показваше, че умът на Роланд е обладан от лицето на Сюзан, миризмата на кожата й и допира до нея.
— Мразя я малко за това, което направи — каза Кътбърт и в гласа му Алан усети нотка, която никога преди не беше чувал — смес от ревност, разочарование и страх. — Май даже повече от малко.
— Не трябва! — Алан се опита да не звучи шокирано, но не успя. — Тя не е отговорна за…
— Дали не е? Тя отиде в Ситго с него. Тя видя каквото видя и той. Бог знае какво още й е казал след като са приключили да се правят на двуглаво животно. И тя никак, ама никак не е глупава. Дори само начинът по който устройва нейната част от аферата го показва. — Бърт си мислеше, предположи Алан, за малкия й сръчен фокус. — Тя би трябвало да знае, че се превръща в част от проблема. Трябва да го знае!
Сега горчивината и страхът бяха съвсем открити. „Той я ревнува, защото му е откраднала най-добрия приятел — помисли си Алан, — но това не е всичко. Ревнува и най-добрия си приятел, защото точно той е спечелил най-красивото момиче, което някой от нас въобще е виждал.“
Алан се приведе напред и стисна рамото на Кътбърт. Когато Бърт прекъсна мрачното съзерцание на двора и се обърна да погледне приятеля си, остана изненадан от жестокостта, изписана на лицето на Алан.
— Това е ка — каза Алан.
Кътбърт изсумтя:
— Ако получавах топла вечеря всеки път, когато някой обвинен в кражба, похот или друга глупост спомене за ка…
Хватката на Алан се стегна, докато не стана болезнена. Кътбърт би могъл да се дръпне, но не го направи. Внимателно наблюдаваше Алан. Шегаджията поне временно беше изчезнал.
— Да обвиняваме е тъкмо онова, което ние двамата не можем да си позволим — каза Алан. — Не виждаш ли? А и ако тъкмо ка ги е отнесла, не би трябвало да ги обвиняваме. Не можем да го правим. Трябва да се издигнем над това. Той ни трябва. А също и тя, може би.
Кътбърт се вглежда в очите на Алан доста дълго. Приятелят му видя как гневът на Бърт води битка със здравия му разум. Накрая (и може би само за момента) здравият разум победи.
— Добре де, добре. Това е ка, любимото извинение на всички. Нали за това съществува Голямото Неясно в крайна сметка, нали? Значи ли това, че не бива да се обвиняваме за извършени глупости? Сега ме пусни, Ал, преди да ми счупиш рамото!
Алан го пусна и се върна облекчен в креслото си.
— Само ако знаехме какво да правим със Ската. Ако не започнем броенето скоро…
— Всъщност имам една идея — каза Кътбърт. — Трябва само малко да се поизглади. Сигурен съм, че Роланд би ни помогнал… ако някой от нас успее да му привлече вниманието за няколко минути, естествено.
Поседяха малко без да говорят, зазяпани към двора. В землянката гълъбите — още един повод за спорове между Роланд и Бърт напоследък — гукаха. Алан си сви цигара. Беше бавен и крайният резултат изглеждаше доста смешно, но тя остана цяла, когато я запали.
— Баща ти ще те претрепе с каиша, ако те види с това в ръката — отбеляза Кътбърт, но говореше с определено възхищение. По времето, когато на следващата година Амазонката се издигнеше в небето, те и тримата щяха да са заклети пушачи, стегнати млади мъже, от очите на които беше изчезнала детинската нотка.
Алан кимна. Силният тютюн от Външната Дъга караше главата му да се върти и гърлото да дращи, но цигарата беше начин да успокои нервите си, а точно сега нервите му се нуждаеха от такова нещо. Не знаеше за Бърт, но тези дни беше надушил кръв във вятъра. Може би част от нея щеше да е тяхна. Не беше точно уплашен — все още не, но беше много, много притеснен.
4
Въпреки че бяха обучавани от ранно детство, Кътбърт и Алан все още имаха погрешната представа, присъща за много деца на тяхната възраст: че по-възрастните знаят какво правят. Дори и обхванат от любовна треска, Роланд беше наясно по въпроса, но приятелите му бяха забравили, че в играта на Обсада и двете страни местят на сляпо. Те биха били изненадани да открият, че поне двама от Големите ковчези са започнали сериозно да се изнервят заради трите момчета от Вътрешността и ужасно им е писнало от играта на изчакване, в която участваха.