— Но…
— Казах, че ще си помисля. Сега се качвайте горе и двамата, обратно при вашите феи.
Рейнолдс и Дипейп го погледнаха, спогледаха се и след това се отдръпнаха от масата. Раймър ги наблюдаваше с тънката усмивчица на устните си.
В подножието на стълбището Рейнолдс се обърна. Джонас спря да разбърква картите и го погледна, повдигнал рошавите си вежди.
— Подценихме ги веднъж и те ни направиха на маймуни. Не искам да се случва пак. Това е всичко.
— Още не можеш да преглътнеш обидата, нали? И аз също. И ще ти кажа пак, че ще си платят за онова, което сториха. Вече съм приготвил сметката и когато му дойде времето, ще им я представя с точно набелязани подробности. Но междувременно те няма да ме накарат да направя първия ход. Времето е на наша страна, не на тяхна. Схващаш ли?
— Да.
— Ще се опиташ ли да го запомниш?
— Да — повтори Рейнолдс. Изглеждаше удовлетворен.
— Рой? Вярваш ли ми?
— Аха, Елдред. Напълно. — Джонас го беше наградил за свършената в Рици работа и Дипейп се кълнеше в него като надушило разгонена женска мъжко куче.
— Тогава марш нагоре и двамата и ме оставете да преговарям с шефа. Твърде стар съм да се застоявам до късно.
Когато те си тръгнаха, Джонас разбърка отново картите и огледа заведението. Имаше близо дузина посетители, включително пианистът Шеб и барманът Барки, които си отспиваха. Никой не беше достатъчно близо да чуе тихия разговор на двамата до вратата, дори и ако някой хъркащ пияница по неясни причини само имитира сън. Джонас сложи червена дама върху черно вале, после погледна към Раймър:
— Казвай си приказката.
— Всъщност тези двамата го казаха вместо мен. Сай Дипейп никога не се е притеснявал от излишък на сиво вещество, но Рейнолдс е доста умен за пистолетаджия, не мислиш ли?
— Клей е хитър, когато луната е високо — съгласи се Джонас. — Да не искаш да ми кажеш, че си изминал целия път от Сийфронт само да ми съобщиш, че тези три бебчета трябва да се наблюдават отблизо?
Раймър сви рамене.
— Може и да трябва, но ако се наложи аз ще си го свърша. Тъй де. Но какво трябва да се търси?
— Това трябва да разберем — каза Раймър и потупа една от картите на Джонас. — Тук е Попът.
— Аха. Почти толкова е грозен, колкото и този, до който седя. — Джонас сложи Попа върху неговата редичка карти. При следващото раздаване откри Лука, когото сложи до Павел. Оставаха Петър и Матей, все още скрити някъде в колодата. Джонас смръщено погледна Раймър:
— Ти го криеш по-добре от приятелчетата ми, но си се нервирал като тях. Искаш да знаеш какво има в онази землянка? Ще ти кажа: резервни ботуши, портрети на мамичките им, чорапи, които смърдят до небето, мръсни чаршафи на момчета, на които са им казвали, че е лошо да преследваш овцата… и скрити някъде там пистолети. Най-вероятно под дъските на пода.
— Наистина ли смяташ, че имат пистолети?
— Аха, Рой е напипал същината на нещата, тъй си е. Те са от Гилеад, вероятно произхождат от линията на Илд или от хора, които си мислят, че идват оттам и вероятно са чираци, пратени на задача с оръжия, които още не са заслужили. Колебая се малко за онзи високия с „аз го давам тежкарски“ поглед в очите. Той може и да е вече стрелец. Предполагам, но дали е възможно? Не мисля. Дори и ако е, мога да го надвия в честен бой. Знам това, както го знае и той.
— Тогава защо са ги пратили тук?
— Не защото някой във Вътрешните Баронства подозира предателството ти, сай Раймър, спокойно.
Главата на Раймър щръкна от серапето му, когато той се изправи и лицето му се вцепени:
— Как смееш да ме наричаш предател? Как си позволяваш!
Елдред Джонас награди хамбрийския министър на инвентара с неприятна усмивка.
— През целия си живот съм наричал нещата с истинските им имена и не се каня да спирам точно сега. Това, което би трябвало да те интересува е, че никога не съм играл срещу работодателя си.
— Ако аз не вярвам в каузата на…
— Мътните да я вземат вярата ти. Става късно и искам да си лягам. Хората в Ню Канаан и Гилеад си нямат и най-малка представа какво става или не става тук на Дъгата. Пък и малцина от тях въобще са били наоколо, бих казал. Прекалено заети са да запазват света да не се срути над главите им, за да пътуват напред-назад тези дни. Не, това, което са научили е от книжките с картинки, които са чели като малки: весели каубои, препускащи след стадата; весели рибари, които дърпат пълните мрежи на лодките си; хора, които си ходят на гости и пият ракия в големи халби в павилиона на „Зеленото сърце“. В името на човека Исус, Раймър, не се стягай! С това се разправям ден и нощ.