— Те виждат Меджис като спокойно и сигурно място.
— Аха, пасторален рай, точно така, без съмнение. Знаят, че целият им начин на живот — всичкото това благородство и превземките, и древният произход — са под заплаха. Последната битка може и да се проведе на близо двеста колела на северозапад от границите им, но когато Фарсън използва огнените си колесници и роботи, за да издуха армията им, неприятностите бързо ще се придвижат на юг. Там във Вътрешните Баронства подушват тези неща от двадесет години насам. Те не са пратили хлапетата тук, за да разкриват тайните ти, Раймър. Хора като тези не подлагат преднамерено децата си на опасност. Те са ги пратили тук да ги разкарат от пътя си, това е всичко. Това не ги прави слепи или глупави, но, за Бога, нека разсъждаваме разумно. Та те са дечица.
— И какво още би открил, ако отидеш там?
— Някакъв метод за пращане на съобщения, вероятно. Предполагам, че ще е хелиограф. А някъде зад Айболт има овчар или селянин, който е верен на движението — някой, който е обучен да приема съобщенията и или да ги препредава, или да ги носи лично. Но не след дълго ще е твърде късно, за да има полза от съобщения, нали?
— Може би, но сега все още не е късно. И ти си прав. Хлапета или не, те ме притесняват.
— Нямаш причина, казвам ти. Съвсем скоро ще съм богат, а ти направо ще се къпеш в пари. Ще си кмет, ако желаеш. Кой би могъл да те спре? Торин? Той е истинска отрепка. Корал? Тя ще ти помогне да го изхвърлиш, кълна се. Или може би искаш да си Барон, ако тези титли се възстановят?
— Той видя за момент проблясък в очите на Раймър и се засмя. Матей се показа от колодата и Джонас го сложи при останалите попове. — Мхм, виждам какво таиш в сърцето си. Скъпоценностите са хубави, но златото е два пъти по-добро, а няма нищо по-хубаво от това хората да ти се кланят и да падат на колене пред теб, нали?
Раймър каза:
— Те вече трябваше да броят при каубоите.
Ръцете на Джонас увиснаха над редицата карти. Това беше мисъл, която му беше минавала през ума повече от веднъж, особено през последните две седмици.
— Колко време мислиш им трябва да преброят мрежите, лодките и всичко останало при рибарите? — попита Раймър.
— Те трябваше вече да са на Ската и да броят крави и коне, да проверяват хамбарите, да проучват каруците. Трябваше да са там още преди три седмици. Освен ако вече не знаят какво ще открият.
Джонас разбра, че Раймър е прав, но не можеше да повярва в това. Не би повярвал. Едва ли момчета, които се бръснат само веднъж седмично, може да са толкова хитри.
— Не — каза той. — Това идва от виновното ти сърце. Те просто се опитват да го правят както трябва и пълзят наоколо като старци с влошено зрение. Скоро ще се качат на Ската и ще броят, докато им се пръснат сърцата.
— А ако не стане така?
Добър въпрос. Ще трябва да се отървем някак си от тях, предположи Джонас. Чрез засада например. Три изстрела от прикритие и няма повече бебчовци. След това ще има лоши слухове, защото момчетата бяха харесвани в града, но Раймър можеше да се справи с това до Празника, а след Жътва нямаше да има значение. Но все пак…
— Ще трябва да поогледам Бар Кей — добави накрая Джонас. — Но сам. Не искам Клей и Рой да тъпчат наоколо.
— Това звучи добре.
— Сигурно ще искаш да дойдеш и да удариш едно рамо?
Кимба Раймър се усмихна вледеняващо:
— Не мисля.
Джонас кимна и започна да раздава отново. Щеше да е малко рисковано да ходи до Бар Кей, но той не очакваше сериозни проблеми, особено ако отиде сам. Те, бяха само момчета, в крайна сметка и през по-голямата част от деня ги нямаше.
— Кога да очаквам доклада ти, сай Джонас?
— Когато съм готов да ти го поднеса. Не ме притискай.
Раймър вдигна тънките си ръце и ги задържа с дланите навън към Джонас:
— Приеми извиненията ми, сай!
Джонас кимна, леко успокоен. Вдигна нова карта. Беше Петър Ключарят. Той сложи картата на горния ред и се взря в нея, като прокарваше пръсти през дългата си коса. Прехвърли поглед от картата към Раймър и после обратно, а веждите му се вдигнаха.