— Усмихваш се — отбеляза Раймър.
— Ах-м! — отвърна Джонас и раздаде отново. — Щастлив съм! Всички попове са налице. Мисля, че ще спечеля тази игра.
5
За Рия месецът на Амазонката беше време на разочарование и незадоволени желания. Плановете й се бяха провалили и благодарение на ненавременния скок на проклетата котка, тя не можа да разбере как и защо. Младият негодник, който беше взел черешката на Сюзан Делгадо, явно не й беше позволил да си остриже скалпа… но как? И кой беше той в действителност? Тя се чудеше все повече и повече, но любопитството й беше по-слабо от гнева. Рия от Кьос не беше свикнала да я мамят.
Тя погледна от другата страна на стаята, където Мъсти се беше свил и предпазливо я наблюдаваше. Обикновено би се излежавал в огнището, но откакто беше подпалила козината му, Мъсти предпочиташе дървата. Ако се съди по настроението на Рия, това беше мъдър ход.
— Ти имаш късмет, че те оставих жив, проклетнико! — измърмори старицата.
Обърна се към топката и започна да прокарва ръце над нея, но стъклото продължаваше да отразява само ярка розова светлина — не се появи никакво изображение. Накрая Рия се отказа, отиде до вратата, отвори я и погледна към нощното небе. Сега луната беше по-голяма от половината си и Амазонката се очертаваше ясно на яркото й лице. Рия изплю поток мръсни думи към жената на луната, каквито не смееше да казва пред кълбото (кой знае какви същества биха могли да живеят вътре и как ще реагират на подобни приказки?). Тя два пъти удари костеливия си юмрук в касата на вратата, докато проклинаше, измъквайки на бял свят всяка гнусна дума, която знаеше, дори такива глупости, с каквито се наричат малките деца, докато играят в пясъчника. Никога не се беше ядосвала толкова. Беше дала на момичето инструкции и то, все едно по каква причина, ги беше нарушило. Мръсницата заслужаваше да умре, задето се е възпротивила на Рия от Кьос.
— Но не веднага — прошепна старицата. — Първо трябва да бъде овъргаляна в прахта, след това опикана, докато прахта не стане кал върху хубавата й руса косичка. Смазана… наранена… оплюта…
Тя отново удари по стената до вратата и този път от кокалчетата й рукна кръв. Не ставаше дума само за отказа на момичето да изпълни хипнотичната команда. Имаше и друг проблем, свързан с това, но много по-сериозен: самата Рия беше прекалено обладана от топката, освен за кратки и непредсказуеми периоди. Прокарването на ръце над нея и заклинанията, които мърмореше, бяха безполезни. Думите и жестовете бяха само начин да фокусира желанията си. На тях отвръщаше топката — желания и концентрирани мисли. Сега, благодарение на бунта на момичето и любовника й, Рия беше прекалено ядосана, за да постигне дълбоката концентрация, от която се нуждаеше розовата мъгла, вихреща се в кълбото. Беше, на практика, прекалено ядосана, за да вижда.
— Как да го направя като преди? — попита Рия полувидимата жена на луната. — Кажи ми! Кажи ми! — Но Амазонката не отвърна нищо и накрая Рия се прибра, смучейки наранените си кокалчета.
Мъсти я видя да влиза и се пъхна в обгърнатата с паяжини дупка между дърветата и комина.
ВТОРА ГЛАВА. МОМИЧЕТО НА ПРОЗОРЕЦА
1
Сега Амазонката „наду корема“, както казваха старците — дори по обед се забелязваше в небето: бледа вампирка на фона на яркото есенно слънце. Пред магазините и „Почивка за пътника“ и на верандите на по-големите къщи във фермите — като Рокинг Би на Ленгил или Лейзи Сюзен на Рефрю заизникваха плашила, натъпкани със слама, облечени в овехтели дрехи. На главата на всяко се мъдреше по едно сомбреро и притискаше кошница с продукти към сламените си гърди, а избродираните й с бял конец очи се взираха в опустяващия свят.
По пътищата дрънчаха каруци с меласа; купчини яркооранжеви тикви и още по-яркочервени моркови бяха струпани до стените на хамбарите. По полето бавно пъплеха каруците с картофи и работниците вървяха отзад. Пред Хамбрийския магазин като по чудо се появиха жътвени амулети, вързани като камбанки за вратовете на изсечените фигури на Пазителите.
В цял Меджис момичетата шиеха костюмите си за Жътвената нощ (и понякога плачеха над тях, ако работата не вървеше както трябва) и мечтаеха за момчетата, с които ще танцуват в павилиона на Зеленото сърце. По-малките им братя така се въодушевяваха при мисълта за ездата, игрите и наградите, които могат да спечелят на карнавала, че не можеха да спят. Дори по-големите понякога будуваха, въпреки отрудените си ръце и болката в гърба — и си мислеха за забавленията по жътва.