Господарката на лятото кокетно развя за последен път полите на зелената си рокля и незабелязано се измъкна — бе време за жътва.
2
Рия изобщо не се интересуваше от жътвените танци или карнавалните игри, но не спеше по-добре от останалите. През повечето нощи лежеше будна върху смрадливия си сламеник чак до сутринта, а главата й се цепеше от ярост. Една нощ, скоро след разговора на Джонас с канцлера Раймър реши да се напие до забрава. Настроението й не се подобри особено от откритието, че бъчвата с ябълкова ракия е празна — взе да проклина като обезумяла.
Тъкмо поемаше дъх за нов изблик ругатни, когато я осени прекрасна идея. Направо брилянтна. Искаше Сюзан Делгадо да си отреже косата. Това не стана, така и не разбра защо… но знаеше това-онова за момичето, нали? Нещо интересно, да, тъй си беше, наистина много интересно.
Рия нямаше желание да открива на Торин онова, което знаеше — хранеше силната (и навярно глупава) надежда, че кметът е забравил за прекрасната си стъклена топка. Но лелята на момичето… да предположим, че Кордилия Делгадо открие, че племенницата й не само се е простила с девствеността си, но е станала доста обиграна проститутка. Не й се вярваше Кордилия да отиде при кмета — макар и сухарка, не беше глупачка, но в подобен случай би настъпила пълна паника, все едно да пуснеш котка в гълъбарник.
— Мяяяу!
Както си мислеше за котки, и ето ти го Мъсти, стои на стената под лунната светлина и се взира в нея със смесица от надежда и недоверие. Усмихната уродливо, Рия разпери ръце и го повика:
— Ела, съкровище! Ела, пиле златно!
Мъсти сякаш разбра, че всичко му е простено и се хвърли в обятията на господарката си с подобаващо мъркане, а Рия заблиза муцуната му със стария си пожълтял език. За първи път от цяла седмица на Кьос спаха непробудно и когато на следващия ден Рия взе кристалната сфера, мъглите в дълбините й веднага се разсеяха. Цял ден не се отдели от нея, шпионирайки омразните си хора, пи малко и не яде нищо, Около залез се отърси от транса достатъчно, за да осъзнае, че все още не се е погрижила за малката сладурана. Но всичко бе наред — вече знаеше как ще се справи, а после ще наблюдава резултата в магическата сфера! Всички възражения, всички крясъци и упреци! Ще види сълзите на Сюзан. Това ще е най-хубавото — да гледа как Сюзан плаче.
— И аз ще жъна — обясни тя на Ермот, който пълзеше по крака й към мястото, където тя най-много обичаше да я докосва. Много малко мъже могат да се мерят с Ермот, наистина много малко. Седнала със змията в скута си, Рия започна да се смее.
3
— Помни обещанието си — нервно напомни Алан, когато чуха приближаващия си шум от копитата на Ръшър. — Сдържай си езика.
— Ще се помъча — съгласи се Кътбърт, но не вярваше много на думите си. Когато Роланд заобиколи землянката и влезе в двора, следван от тъмната си сянка под полегатите лъчи на залеза, Кътбърт нервно стисна длани. Застави се да отпусне юмруци. После, докато гледаше как Роланд слиза от седлото, те отново се свиха и ноктите се забиха в дланите му.
„Още един рунд — помисли си Кътбърт. — Богове, писна ми. Писна ми до смърт.“
Снощи беше заради гълъбите — за пореден път. Кътбърт искаше да изпрати на запад съобщение за петролните танкери, но Роланд още се опъваше. Така избухна спорът.
Въпреки че това също го вбесяваше и направо му пилеше нервите до скъсване, Роланд не спореше. Тези дни изобщо не благоволяваше да спори. Очите му неизменно запазваха онова отнесено изражение, сякаш присъства само телом. Останалото — ум, душа, духа, ка — беше със Сюзан Делгадо.
— Не — просто отвърна той. — Вече е прекалено късно за подобен ход.
— Ти не би могъл да знаеш предварително — възрази му Кътбърт. — Но дори да е късно да очакваме помощ от Гилеад, можем да поискаме поне съвет от Гилеад. Толкова ли не разбираш?
— И какъв съвет ще ни дадат? — Роланд сякаш изобщо не забелязваше грубостта на Кътбърт. Отговаряше му спокойно, разумно. „И напълно отнесено — рече си Кътбърт, — сякаш изобщо не отчиташе важността на ситуацията.“
— Ако знаехме — отвърна му, — не бихме питали, нали, Роланд?