— Можем само да чакаме и да ги спрем, когато решат да действат. Ти търсиш успокоение, Кътбърт, а не съвет.
„Искаш да кажеш да чакаме, докато изчукаш оная толкова пъти, по толкова начини и на толкова места, колкото ти хрумне. Отвътре, отвън, отгоре и отдолу“ — каза си Кътбърт и ледено отсече:
— Ще ни прецакаш заради тази хубостница!
Чу въздишката на Алан. Никога през живота си не бяха дръзвали да кажат на Роланд подобно нещо и в мига, когато то се изплъзна, тревожно зачака експлозията.
Нищо подобно.
— Ами — отвърна Роланд. — Напротив. — И влезе в землянката без нито дума повече.
И сега, като го гледаше как разкопчава коланите на Ръшър и сваля седлото от гърба му, Кътбърт си помисли: „Не е така и ти го знаеш, По-добре хубаво си помисли, В името на всички богове, за твое добро е.“
— Ей — заговори го той, когато Роланд пренесе седлото до верандата и го остави на стълбите. — Зает ли беше следобед? — Алан го срита в глезена, но Кътбърт не му обърна внимание.
— Бях със Сюзан — отвърна Роланд. Направо, без оправдания и без увъртания. И в миг Кътбърт бе поразен от видение с шокираща яснота — те двамата в някаква хижа, а лъчите на късното следобедно слънце се промъкват през дупките на тавана и се плъзгат по телата им. Тя е върху него. Кътбърт вижда коленете й върху старите, мухлясали дъски и долавя напрежението в дългите й бедра. Вижда загорелите от слънцето ръце, белия корем. Вижда как Роланд обгръща с длани гърдите й и ги стиска, докато тя се поклаща върху него — а слънцето огрява косите й, превръщайки ги във фина златоткана мрежа.
„Защо все трябва да си пръв? — мислено викна на Роланд. — Защо все трябва да си ти? Проклет бъди, Роланд! Проклет бъди!“
— Ние ходихме на доковете — каза Кътбърт с далечен отглас на обичайната си веселост. — Броихме обувките и рибарските принадлежности. Само колко приятно си прекарахме, а, Ал?
— Нужна ли ви беше помощта ми? — попита Роланд. Върна се при Ръшър и свали одеялото от седлото. — Затова ли се ядосваш?
— Ако ти се струвам гневен, то е защото повечето рибари ни се присмиват зад гърба. Непрекъснато ходим там. Те ни мислят за глупаци, Роланд.
Той кимна:
— Това е прекрасно.
— Може би — кротко вметна Алан, — но Раймър не ни мисли за глупаци, ако съдим как ни гледаше, като минавахме оттам. Нито пък Джонас. И ако не ни мислят за глупаци, за какви ни имат тогава?
Разсеяно нарамил одеялото Роланд спря на второто стъпало. Най-сетне успяха да привлекат вниманието му, отбеляза Кътбърт. Слава на Бога и чудните му деяния.
— Те мислят, че избягваме Ската, защото вече знаем какво има там — каза Роланд. — А ако още не са го измъдрили, скоро ще им се изясни.
— Кътбърт има план.
Погледът на Роланд — мек, увлечен и вече доста отнесен, се насочи към Кътбърт. Кътбърт шегаджията. Кътбърт чиракът, който изобщо не заслужаваше пистолета, с който пое на изток към Външната арка. Кътбърт девственикът и неизменният втори. „Богове, не искам да го мразя, така е, но сега е толкова лесно.“
— Утре ние двамата трябва да се срещнем с шериф Авери — заяви Кътбърт. — Ще го изкараме като любезно посещение. Вече имаме славата на „трима възпитани, леко глуповати младежи“, нали така?
— Именно — съгласи се Роланд с усмивка.
— Ще кажем, че най-сетне сме приключили с крайбрежната част на Хамбри и се надяваме да сме също тъй прецизни и във фермите, и при каубоите. Но, разбира се, не искаме да причиняваме неприятности и да пречим на когото и да било. В крайна сметка, сега е най-усилното време на годината — и за животновъдите, и за фермерите — и дори абсолютни глупаци като нас са наясно с това. Така че ще дадем на добрия шериф един списък…
— Очите на Роланд блеснаха. Той метна одеялото на перилото на верандата, сграбчи Кътбърт за раменете и силно го прегърна. Кътбърт долови аромата на люляк по яката на другия и изпита налудничаво, но непреодолимо желание да го стисне за врата и да го удуши. Вместо това силно го потупа по гърба.
Роланд се отдръпна широко ухилен:
— Списък на фермите, които ще посетим. Охо! Като ги предупредим, ще преместят всички неща, които не желаят да видим, я в съседното ранчо, я дори в най-отдалеченото… Храна, фураж, снаряжение — всичко! Страхотно, Кътбърт! Ти си гений!
— Ами, нищо подобно — отвърна другият. — Просто си поблъсках главата над този проблем, който засяга всички ни. Включително цялото Сдружение, може би. Налага се да размислим. Не смяташ ли?