Алан трепна, но Роланд като че не забеляза. Продължаваше да се хили и макар четиринадесетгодишен, с това изражение изглеждаше доста странно. Истината е, че като се ухили до уши, Роланд придобиваше доста налудничав вид.
— Знаеш ли, може дори да докарат сума ти мутанти, за да ни накарат да вярваме в лъжите за смесването на породите. — Той замълча, поразмисли и каза: — Защо ти и Алан не отидете да видите шерифа, Бърт? Мисля, че това ще бъде напълно достатъчно.
В този миг Кътбърт за малко да се хвърли върху Роланд — искаше му се да кресне: „Да, защо пък не? Та утре да си свободен да я чукаш — цяла сутрин и цял следобед също! Ах, идиот такъв! Безмозъчен, влюбен до уши тъпак!“
Спаси го Ал и може би спаси всички тях.
— Не ставай глупав — остро го сряза той и Роланд се извърна изумено. Не очакваше подобно отношение именно към него. — Ти си ни водач, Роланд — така те възприемат и Торин, и Авери, и гражданите. Ние също.
— Никой не ме е избирал за…
— Не е и нужно! — кресна Кътбърт. — Ти си спечели пистолетите! Тези хора едва ли биха повярвали — напоследък и на мен вече почти не ми се вярва — но ти си стрелец. Трябва да дойдеш! Ясно е като бял ден! Няма значение кой от нас ще те придружи, но ти трябва да отидеш! — Можеше да каже и още много, много неща, но ако го стори, къде ли ще свърши всичко това? Сигурно ще се изпокарат до смърт.
Така че млъкна — този път нямаше нужда Алан да го рита — и отново зачака Роланд да избухне. Но пак не последва нищо.
— Добре — отвърна стрелецът по новия си начин — меко, сякаш искаше да каже — това няма голямо значение — и на Кътбърт му се прииска да го ухапе, за да го събуди. — Утре сутрин. Ти и аз, Бърт. — Към осем часа удобно ли ти е?
— Идеално — отвърна Кътбърт. Сега, когато дебатите приключиха и решението бе вече взето, сърцето на Бърт се разтуптя с все сила и изведнъж краката му се подкосиха. Така се чувстваше след сблъсъка с Големите ковчези.
— Ще бъдем възможно най-любезни — обясняваше Роланд.
— Мили момчета от Вътрешните баронства с много добри намерения, но малко мозък. Чудесно. — И той влезе вътре, а на устните му вместо ужасната ухилена гримаса трепкаше лека усмивка (което бе на свой ред успокояващо).
Кътбърт и Алан се спогледаха и шумно въздъхнаха. Кътбърт кимна към двора и слезе по стълбите. Алан го последва и двете момчета застанаха насред мръсния правоъгълник с гръб към къщата. На изток изгряващата пълна луна се криеше зад перестите облаци.
— Тя го е омагьосала — каза Кътбърт. — Независимо дали го е желала или не, накрая ще ни убие всичките. Само почакай и ще видим.
— Не бива да го казваш дори на шега.
— Добре, ще ни обсипе с бижутата на Илд и ще живеем вечно.
— Стига си му се сърдил, Бърт. Трябва да му простиш.
Кътбърт го стрелна с поглед и мрачно отсече:
— Не мога.
4
До големите есенни бури оставаше повече от месец, но на следващата сутрин небето беше сиво и мрачно. Роланд и Кътбърт се увиха в индиански одеяла и потеглиха към града, а Алан остана да свърши малкото домакинска работа. Роланд бе затъкнал на колана си списъка на фермите — той започваше с трите малки площи, собственост на Баронството, — който тримата бяха съставили предишната нощ. Предвиждаше се да напредват смехотворно бавно — щяха да останат на Ската и в овощните градини почти до годишния панаир, — но съответстваше на скоростта, която вече бяха установили на доковете.
Двамата мълчаливо препускаха към града, потънали в собствените си мисли. Пътят им минаваше край дома на Делгадо. Роланд вдигна поглед и забеляза Сюзан, седнала на прозореца — ярко видение на фона на сивата есенна утрин.
Сърцето му подскочи и макар че тогава още не го знаеше, щеше да я запомни така за вечни времена — прекрасната Сюзан, момичето на прозореца. Така подминаваме призраците, които ни преследват цял живот — те кротко седят край пътя като бедни просяци, а ние ги забелязваме само с ъгълчето на окото си, ако въобще ги видим. Мисълта, че чакат нас, рядко ни хрумва. Но те чакат, а когато ние ги отминем, вдигат тежките дисаги със спомени й се тътрят отзад, следват стъпките ни и лека полека ни настигат.
Роланд й махна. Понечи да й прати целувка, но това би било лудост. Миг преди пръстите му да докоснат устните му, изви длан и вместо това докосна с пръст челото си, весело отдавайки чест.